Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Лъжеше, но си получи удовлетворението да ме види как прибрах меча и изтичах навън да видя дали е така. Всичките ми шест кокошки каканижеха и ровеха в прахта под слънцето. Петелът, кацнал на един кол на оградата, надзираваше бдително жените си.

Колко странно. Щях да се закълна, че онази, тлъстата бяла, изглеждаше много окаяно вчера. Просто си лежах тука в сянката и я държах под око. Вълкът се просна под пъстрата сянка на брезите, за да отиграе мисълта си, и се загледа напрегнато в кокошките. Изсумтях пренебрежително, оставих го и се прибрах в къщата.

Тъкмо пробивах нова дупка в оръжейния колан, когато Хеп се събуди. Дойде сънен до масата да види какво правя. Когато очите му се спряха на меча в ножницата, се събуди.

— Това не съм го виждал никога.

— Имам го от много отдавна.

— Не съм те виждал да го носиш, когато ходиш на пазара. Носиш само ножа в канията.

— Едно пътуване до Бъкип е малко по-различно от ходене до пазара. — Въпросът му ме накара да се замисля за мотивите си да взема меча. Когато за последен път видях Бъкип, на много хора им се искаше да съм мъртъв. Исках да съм готов в случай, че се натъкна на някои от тях и ме познаят. — В един голям град има повече бандити и негодници, отколкото на един прост селски пазар.

Приключих с новата дупка и пробвах колана отново. По-добре беше. Извадих меча и чух как Хеп си пое дъх. Дори с дръжката, увита с проста кожа, не можеше да се сбърка с евтино оръжие. Беше меч, сътворен от истински майстор.

— Може ли да го опитам?

Кимнах и той го взе предпазливо. Стисна дръжката и зае непохватна поза. Изобщо не го бях учил да се бие и за миг се зачудих дали този пропуск не е бил лошо решение. Бях се надявал бойните умения никога да не му потрябват. Но да не го уча на тях не беше най-добрата защита срещу нечие предизвикателство.

Също като отказа ми да уча Предан на Умението.

Изтласках настрана тази мисъл и си замълчах, докато Хеп размахваше меча. Много скоро се умори. Здравите мускули на селска ръка не са това, което човек използва при боравенето с меч. Издръжливостта с меча изисква и обучение, и постоянни упражнения. Хеп го остави на масата и ме погледна мълчаливо.

— Ще тръгна утре призори. Трябва още да почистя това острие, да си намажа ботушите, да опаковам дрехи и храна…

— И да си подрежеш косата — добави Хеп.

— Хм.

Взех малкото ни огледалце. Обикновено Славея ми подрязваше косата, когато идваше на гости. Зяпнах за миг, удивен колко е пораснала. След това я придърпах назад и я стегнах във воинска опашка, както не бях правил от години. Хеп ме изгледа с вдигнати вежди, но не каза нищо.

Много преди да се стъмни, вече бях готов за път. Огледах малкия си имот. Поговорих с момчето, за да съм сигурен, че всичко с него ще е наред, докато ме няма. Когато седнахме за вечеря, вече бяхме обсъдили всяка къщна работа, за която можех да се сетя. Той ми обеща, че ще полива редовно градината и ще дообере граха. Щеше да нацепи останалите дърва за огрев и да ги складира. Усетих се, че вече му говоря за неща, които знае от години, и най-накрая замълчах. Той се усмихна на тревогата ми.

— Оправях се сам по пътищата, Том. Тук у дома всичко ще е наред. Съжалявам само, че не тръгвам с тебе.

— Ако всичко мине добре, като се върна, ще отидем до Бъкип заедно.

Нощни очи изведнъж се надигна, ушите му щръкнаха. Коне.

Отидох до вратата, вълкът бе до мен. След няколко мига тропотът на конски копита стигна до ушите ми. Животните се приближаваха в умерен тръс. Излязох в двора, за да мога да видя отвъд завоя на тясната пътека, и успях да зърна конника. Не беше Шутът, както се надявах. Беше непознат. Яздеше дългокрак пъстър кон и водеше още един. Обзе ме някакво предчувствие. Вълкът сподели трепета ми. Козината по гръбнака му настръхна, а дълбокото му ръмжене доведе и Хеп на прага.

— Кой е?

— Не знам. Но не е случаен пътник или търговец.

Непознатият ме видя и дръпна юздите. Вдигна ръка за поздрав, след което се приближи по-бавно. Двата коня свиха уши при миризмата на вълка. Усетих тревогата им, както и нетърпението да стигнат до водата, която също бяха надушили.

— Да не си се изгубил, странниче? — поздравих непознатия от безопасно разстояние.

Вместо да отвърне, конникът продължи напред. Ръмженето на Нощни очи се усили. Ездачът като че ли остана безразличен към това предупреждение.

Почакай , наредих на вълка.

Останахме на място, докато мъжът се приближаваше. Конят, който водеше, беше оседлан. Зачудих се дали е изгубил свой спътник, или пък го е откраднал отнякъде.