Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Сбогом, Любими.

Въпреки раздразнението си се усмихнах. Прегърнах го и го пуснах.

— Безопасен път, Шуте — казах прегракнало.

— И на теб — отвърна ми той сериозно, после се метна на седлото. Изгледа ме отгоре. Аристократът на коня изобщо не приличаше на Шута, какъвто го помнех. Едва когато погледът му срещна моя видях в него стария приятел. Постояхме така, вгледани един в друг, без да си говорим. После, с едно дръпване на юздата и изместване на тежестта, той обърна кобилата. Малта го помоли за свобода с измятане на главата. Той отпусна юздите и тя се понесе нетърпеливо напред. Копринената й опашка се разлюля на вятъра след нея като знаме. Загледах се след него и дори когато се скри от погледа ми, продължих да гледам прашния облак, надвиснал над пътя.

Когато най-сетне влязох в къщата, видях, че е измил всички съдове и котлето и ги е прибрал. В центъра на масата — торбата му го беше крила — беше врязан дълбоко един елен Пророк, с наведени напред за атака рога. Пръстите ми пробягаха по изваяната фигура и сърцето ми се сви.

— Какво искаш от мен? — попитах тишината.

Дните отминаваха, но не леко. Всеки ден сякаш бе обгърнат от досадна еднаквост, а вечерите се точеха безкрайно. Имах работа, с която да си запълвам времето, и я вършех, но също така отбелязвах, че работата като че ли само пораждаше още повече работа. Едно сготвено ядене означаваше само съдове за миене, а едно посято зърно означаваше само плевене и поливане в следващите дни. Удовлетворението от простия ми живот като че ли ми убягваше.

Липсваше ми Шутът и съзнавах, че през всичките тези години също ми е липсвал. Беше все едно стара рана се е събудила, за да те гложди отново. Вълкът не ми помагаше с нищо, за да го изтърпя. Беше го обзел някакъв дълбок унес и вечерите често ни заварваха всеки потънал в размислите си. Веднъж, докато си седях и кърпех една риза на светлината на свещта, Нощни очи дойде при мен и отпусна с въздишка главата си на коляното ми. Посегнах да го погаля по ушите и да го почеша зад тях.

— Добре ли си? — попитах го.

Няма да е добре за теб да си сам. Радвам се, че Немиришещият се върна при нас. Радвам се, че знаеш къде да го намериш.

После изпъшка, вдигна брадичката си от коляното ми и отиде да се свие на кълбо на студената пръст до верандата.

Последната лятна горещина се утаи над нас като задушаваща завивка. Потях се, докато мъкнех вода за градината по два пъти на ден. Кокошките спряха да снасят. Всичко изглеждаше твърде горещо и твърде досадно, за да се преживее. После, в разгара на негодуванието ми, се върна Хеп. Не бях очаквал да го видя, преди да свърши месецът на жътвата, но една вечер Нощни очи изведнъж надигна глава, стана сковано, отиде до вратата и се загледа по пътеката. Оставих ножа, който точех, отидох и застанах до него.

— Какво има?

Момчето се връща.

Толкова скоро? Но докато оформях мисълта, вече знаех, че изобщо не е скоро. Месеците, които беше прекарал със Славея, бяха изяли пролетта. Средата на лятото беше прекарал с мен, но го нямаше през целия месец на ранната жътва и част от пълната жътва. Само месец и половина бяха изтекли, а все пак изглеждаше ужасно дълго. Двамата с Нощни очи забързахме да го посрещнем. Когато ни видя, че идваме, той се затича уморено да ни срещне на средата. Щом го стиснах в прегръдката си, веднага разбрах, че е станал по-висок и е отслабнал. А когато го пуснах да го огледам, долових в очите му и срам и поражение.

— Добре дошъл у дома — казах му, но той само сви тъжно рамене.

— Върнах се у дома с подвита опашка — призна и клекна да прегърне Нощни очи. — Но той е станал кожа и кости! — възкликна изумено.

— Беше болен, но вече се оправя. — Постарах се да придам на гласа си сърдечност и да пренебрегна тревогата, която ме жегна. — Същото би могло да се каже и за тебе — добавих. — Има месо на блюдото и хляб на дъската. Ела да ядеш, пък после може да ми разкажеш как се оправи по широкия свят.

— Мога да ти разкажа и сега, докато вървим, само с няколко думи — отвърна той, докато крачехме към къщата. — Не добре. Жътвата беше добра, но където и да идех, бях последният нает, защото винаги искаха да наемат първо братовчеда си или приятелите на братовчеда. Винаги аз бях чужденецът, даваха ми най-мръсната и най-тежката работа. Работех като мъж, Том, но ми плащаха като на мишка, с трохи и с рязани монети. И бяха подозрителни освен това. Не искаха да спя в плевниците им, не, нито да говоря с дъщерите им. А между работите, ами, трябваше да ям, а всичко струваше много по-скъпо, отколкото си мислех, че ще струва. Върнах се само с няколко монети повече, отколкото на тръгване. Глупаво беше, че тръгнах. Щях да се оправя също толкова добре, ако си бях останал вкъщи и да продавам пилета и солена риба.