Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Хм. Не изглежда много приятно преживяване за камъка обаче.

Той ме погледна. Светли някога, сега очите му блестяха златни и светлината на лампата танцуваше в тях. В гласа му имаше едновременно топлина и умора.

— О, не се бой, ще го преживееш. Защото знам, че трябва. И затова съм насочил цялата си сила към тази цел. Да останеш жив.

Направих се на изненадан.

— И ми казваш да не се боя?

Той кимна. Лицето му беше много сериозно. Опитах се да обърна разговора в друга посока.

— Коя е тази жена, за която говориш? Познавам ли я?

Той отново седна до масата.

— Не, не я познаваш. Но аз я познавам, отпреди много време. Или по-скоро би трябвало да кажа, знаех за нея, макар да беше вече възрастна жена, че и оттатък, когато бях още дете… — Погледна ме пак. — Преди много време ти казах нещо за себе си. Помниш ли? — Не дочака отговора ми. — Роден съм далече, далече на юг, от съвсем обикновени хора. Доколкото е възможно да има „съвсем обикновени“ хора… Имах любяща майка, а бащите ми бяха двама братя, според тамошния обичай. Но от момента, в който съм излязъл от майчината си утроба, било ясно, че древното родословие е проговорило в мен. В някакво далечно минало Бял е смесил кръвта си с кръвта на рода ми и съм се родил, за да поема задачите на този древен народ.

— Колкото и да ме обичаха и ценяха, родителите ми знаеха, че предопределението ми не е да остана у дома, нито да отрасна, усвоил някой от техните занаяти. Вместо това ме изпратиха в място, където да мога да се обуча и да се подготвя за съдбата си. Там се отнасяха добре с мен, даже повече от добре. И също ме обичаха и ценяха, по свой начин. Всяка сутрин ме разпитваха какво съм сънувал и всичко, което можех да си спомня, го записваха, за да размислят мъдри хора над него. Когато пораснах и започнаха да ме навестяват сънища наяве, ме научиха на изкуството на перото, за да мога сам да записвам виденията си, защото никоя ръка не е по-точна от тази на човека, чието око е видяло. — Засмя се със самонасмешка и поклати глава. — Да отгледаш така едно дете! И най-повърхностните ми твърдения се ценяха като мъдрост свише. Но въпреки кръвта си не бях с нищо по-добър от всяко друго дете. Правех пакости, когато можех, като разказвах безумни приказки за летящи глигани и за сенки, отнасящи кралски родословия. Всяка безумна история бе по-ужасна от предишната, но въпреки това разкриваше нещо странно. Колкото и да се опитвах да разкрасявам езика си, в твърденията ми винаги се криеше истина.

Погледна ме за миг, сякаш очакваше да възразя. Замълчах си.

Той сведе очи към пода.

— Предполагам, че трябва да виня единствено себе си, когато най-сетне най-голямата истина разцъфна у мен, а не можеше да се отрече — никой нямаше да ми повярва. В деня, в който се провъзгласих за Белия ясновидец, който този век очаква, учителите ми ме смъмриха. Укроти амбициите си, казаха ми. Сякаш някой изобщо би пожелал някога да има тази съдба! Друг вече носи тази мантия, казаха ми. Тръгнала е преди теб да оформя бъдещето на света така, както диктуват виденията й. За всеки век има само един Бял ясновидец. Всички знаят това… Дори и аз знаех, че е така. Тъй че какво бях аз тогава? Попитах ги. А те не можаха да ми отговорят какво съм, но бяха сигурни какво не съм. Не бях Белият ясновидец. Нея вече я бяха подготвили и изпратили на света.

Вдиша дълбоко и замълча. Накрая сви рамене.

— Знаех, че грешат. Знаех истината за грешката им толкова дълбоко, колкото знаех какво съм самият аз. Опитваха се да ме накарат да съм доволен от живота си там. Мисля, че не бяха и сънували, че ще им се противопоставя. Но го направих. Избягах. Дойдох на север, по пътища и във времена, които не бих могъл дори да ти опиша. И все пак вървях все на север и на север, докато не стигнах до двора на крал Умен Пророка. На него се продадох, точно така, както го направи и ти. Моята вярност срещу неговата закрила. И бях преживял там едва един сезон, преди слухът за твоето идване да разтърси двора. Копеле. Нечакано дете, непризнат Пророк. О, колко изненадани бяха всички. Всички, освен мен. Защото аз вече бях сънувал лицето ти и знаех, че трябва да те намеря, макар всички да ме уверяваха, че ти не съществуваш и не би могъл да съществуваш.

Наведе се над масата и сложи ръката си в ръкавицата на китката ми. Стисна я само за миг и кожите ни не се докоснаха, но в този миг усетих проблясъка на свързване. Не мога да го опиша другояче. Не беше Умението; не беше и Осезанието. Изобщо не беше магия, така, както познавам магията. Беше като в онзи момент на двойно разпознаване, който понякога те обзема в някое странно място. Имах чувството, че сме седели така заедно, изговаряли сме тези думи преди и че всеки път, когато сме го правили, думите са били подпечатвани с това кратко докосване. Извърнах поглед от него — и се натъкнах на черните вълчи очи, впити в моите.