Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Покашлях се и се опитах да сменя темата.

— Каза, че си я познавал. Има ли си тя име?

— Не и такова, каквото може изобщо да си чувал. Но все пак си чувал за нея. Помниш ли, че по време на Войната на Алените кораби знаехме техния водач само като Кебал Тестото?

Кимнах. Беше племенен вожд на външноостровитяните, издигнал се бързо и с много кръвопролития и също толкова бързо паднал с пробуждането на нашите дракони. Според някои приказки драконът на Искрен го погълнал, според други — бил се удавил.

— А да си чувал изобщо, че е имал съветничка? Бялата жена?

Думите му прокънтяха странно познато в ума ми. Намръщих се, мъчех се да си спомня. Да. Имаше такава мълва, но нищо повече. Кимнах отново.

— Добре. — Шутът се отпусна в стола си. Заговори почти безгрижно. — Това беше тя. И ще ти кажа още нещо. Също толкова сигурно, колкото тя вярва, че е Белият ясновидец, вярва и че онзи Кебал Тестото е нейният Катализатор.

— Нейният „онзи, който идва, за да даде възможност на други да станат герои“ ли?

Той поклати глава.

— Не той. Нейният Катализатор идва, за да премахва героите. Да направи хората да са по-малко от това, което би трябвало да са. Защото там, където аз градя, тя трябва да руши. Където аз обединявам, тя трябва да разделя. — Тръсна отново глава. — Тя вярва, че всичко трябва да свърши, преди да може да започне отново.

Изчаках го да довърши, но той мълчеше. Накрая го подканих:

— А ти в какво вярваш?

По лицето му бавно се плъзна усмивка.

— В тебе. Ти си моето ново начало.

Не можах да измисля нищо в отговор. В стаята се възцари тишина.

Той бавно посегна към ухото си.

— Нося това от последния път, когато те оставих. Но мисля, че сега трябва да ти го върна. Там, където отивам, не мога да го нося. Твърде уникално е. Някои хора може да си спомнят, че са виждали ти да носиш тази обеца. Или Бърич. Или баща ти. Бих могъл да разбудя спомени, които предпочитам да си останат необезпокоени.

Загледах го, докато се мъчеше да я откачи. Обецата представляваше сребърна плетеница със скъпоценен камък, вгнезден в нея. Бърич я беше дал на моя баща. Аз бях следващият, който я носеше. На свой ред я бях поверил на Шута, бях му заръчал да я даде на Моли след моята смърт като знак, че никога не съм я забравял. В своето благоразумие той я беше задържал. А сега?

— Почакай! — спрях го. — Недей.

Той ме погледна озадачено.

— Прикрий я, ако трябва. Но я носи. Моля те.

Той бавно отпусна ръце.

— Сигурен ли си? — попита невярващо.

— Да — отвърнах. И така беше.

Когато на сутринта станах, Шутът вече се беше измил и облякъл. Пътната му торба чакаше на масата. Огледах стаята и не видях нито една от вещите му. Отново се беше облякъл като благородник. Дрехите му ярко контрастираха със скромната задача да разбърква кашата над огъня.

— Значи си тръгваш? — попитах глупаво.

— Веднага след ядене — каза той кротко.

Трябва да заминем с него.

Беше най-пряката мисъл, която вълкът споделяше с мен от много дни. Сепна ме и го погледнах, Шутът също.

— А Хеп? — попитах.

Нощни очи само ме изгледа, сякаш сам трябваше да го знам.

— Трябва да остана — казах на двамата. Това ме накара да се почувствам уверен и твърд в отказа си, без да ме интересува какво чувстват те. — Имам отговорности тук — заявих почти ядосано. — Не мога просто така да тръгна и момчето да се върне в един празен дом.

— Не можеш, така е — бързо се съгласи Шутът, но дори съгласието му жилеше, сякаш го каза само за да ме успокои. Настроението ми изведнъж се вкисна. Закуската мина мрачно и когато станахме от масата, изведнъж изпитах омраза към лепкавите паници и котлето с каша. Напомнянията за ежедневните ми досадни шетни изведнъж ми се сториха непоносими.

— Ще ти оседлая кобилата — казах намръщено на Шута. — Няма смисъл да си цапаш хубавите дрехи.

Той не отвърна нищо.

Малта като че ли бе усетила възбудата около предстоящото пътуване, защото беше неспокойна, макар и не опърничава. Усетих се, че се бавя с нея, тъй че когато бе готова, козината й блестеше, както и сбруята. Почти се бях успокоил, но когато я изведох, видях Шута на верандата, с ръка на гърба на Нощни очи. Недоволството отново ме обзе и съвсем детински обвиних него за това. Ако не беше дошъл да ме види, изобщо нямаше да си спомня колко много ми липсваше. Щях да продължа да линея по миналото, но нямаше да съм започнал да копнея за бъдещето.

Чувствах се кисел и стар, намръщих се, когато дойде да ме прегърне. Знаех, че в държането ми няма нищо похвално, но не можех да го променя. Стоях сковано в прегръдката му за сбогом. Мислех, че ще го изтърпи, но когато устата му се озова до ухото ми, той измърмори сладникаво: