Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Тежките думи се нижеха от устата му бавно. Не казах нищо, оставих го да си излее всичко. Вече бяхме стигнали до вратата. Той натопи главата си в качето, което бях напълнил за градината, а аз влязох да приготвя храната. Той също влезе и докато се оглеждаше, разбрах, без да ми го казва, че къщата е станала по-малка в очите му.

— Хубаво е да си отново у дома — рече той, а със следващия дъх продължи: — Но не знам какво ще правя за таксата за чирак. Да се наема още за година, предполагам. Но тогава някой може да реши, че съм твърде голям, за да се уча добре. Един, когото срещнах по пътя, вече ми каза, че не е срещал майстор занаятчия, който да не е започнал обучението си преди дванайсетгодишна възраст. Това мед ли е?

— Да.

Сложих гърнето на масата до хляба и студеното месо и Хеп почна да нагъва все едно не е ял от дни. Направих чай, седнах срещу момчето и го загледах. Колкото и да беше прегладнял, хвърляше залци на вълка до стола му. А Нощни очи ядеше, макар и без апетит — но колкото да зарадва момчето, толкова и за да сподели месо с член на глутницата. Когато пилешкото беше оглозгано до кости, без да остане месо дори за да направя супа, Хеп се отпусна с въздишка в стола. После се наведе рязко напред и пръстите му припряно зашариха по нападащия елен на плота на масата.

— Колко е красиво! Кога си се научил да резбоваш така?

— Не съм. Един стар приятел се отби и прекара част от гостуването си в украсяване на къщата. — Усмихнах се. — Когато намериш време, разгледай кацата за дъждовна вода.

— Стар приятел ли? Не знаех, че имаш други приятели освен Славея.

Не искаше да ме уязви с думите си, но така стана. Пръстите му отново зашариха по символа. Някога Фицрицарин Пророка беше носил този нападащ елен извезан на гърдите си.

— О, имам няколко. Просто не ми се обаждат много често.

— Аха. А нови приятели? Джина отби ли се на път за Бъкип?

— Отби се. Остави ни талисман, та градината да расте по-добре, като благодарност за нощния подслон.

Той ме изгледа.

— Останала е през нощта значи. Мила е, нали?

— Да, мила е. — Очакваше да му кажа повече, но си замълчах. Той наведе глава да прикрие усмивката си. Пресегнах се и го пернах приятелски. Той отби удара, а после изведнъж ме стисна за ръката. Усмивката избяга от лицето му, заменена с тревога. — Том, Том, какво да правя сега? Мислех си, че ще е лесно, но не е. Бях готов да работя упорито, за добра заплата, бях съвсем учтив и добронамерен, но все едно, отнасяха се зле с мен. Какво ще правя сега? Не мога да живея тук, на края на света, цял живот. Не мога!

— Да. Не можеш.

И в този момент осъзнах две неща. Първо, че изолираният ми живот бе подготвил момчето лошо да си проправи своя път, и второ, че точно това трябваше да е почувствал Сенч, когато бях заявил, че няма да бъда повече убиец. Странно е да си помислиш, че когато даваш на едно момче онова, което мислиш за най-доброто от себе си, всъщност го осакатяваш. Отчаяният му поглед ме накара да се почувствам дребен и засрамен. Трябваше да му дам по-добър шанс. Щях да му го дам. Чух се да изричам думите, преди още да съм разбрал, че съм си ги помислил.

— Наистина имам стари приятели в Бъкип. Мога да заема пари за чирашката ти такса.

Сърцето ми подскочи при мисълта каква ли форма на лихва ще ми поискат за такъв заем, но се стегнах. Първо щях да отида при Сенч, а ако това, което щеше да ми поиска в замяна, се окажеше прекалено скъпо, щях да потърся Шута. Нямаше да е леко да помоля така унизително за пари, но…

— Готов си да направиш това? За мен? Но аз дори не съм ти истински син. — Хеп ме гледаше невярващо.

Стиснах ръката му.

— Искам да го направя. Защото си ми толкова близък до син, колкото изобщо бих могъл да имам някога.

— Ще ти помогна да изплатиш дълга, заклевам се.

— Не. Дългът ще си е мой, ще го поема с охота. Но ще очаквам да внимаваш много при своя майстор и да се посветиш изцяло на доброто изучаване на занаята си.

— Ще го направя, Том. Ще го направя. И се заклевам, нищо няма да ти липсва на старини. — Изрече го с пламенната страст на простосърдечен младеж. Приех думите му така, както прозвучаха, без да обръщам внимание на насмешката, блеснала в погледа на Нощни очи.

Схващаш ли колко е поучително, когато някой те вижда да креташ към смъртта?

Никога не съм казвал, че си на ръба на гроба си.

Не си. Просто се отнасяш с мен все едно съм трошлив като костите на стара кокошка.

Не си ли?

Не. Силата ми се връща. Чакай само да окапят листата и да захлади. Ще мога да вървя до теб, докато капнеш. Както е било винаги.