Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Може би — отвърнах предпазливо. Съмнявах се, но бях достатъчно благоразумен да си хабя дъха в спорове с Шута.

— Ще те видя — заяви той твърдо. И ме плесна по рамото. — Хайде да се връщаме. Вечерята трябва да е готова. А и искам да си довърша дърворезбата.

През следващите дни Шутът старателно отбягваше всякакви сериозни теми и задачи. Боя се, че последвах примера му. Това, че му бях разказал за спокойните си години, като че ли поуспокои старите призраци. Трябваше уж да съм доволен, че се потапям отново в старите си ежедневни занимания, но вместо това почна да ме тормози друг вид неспокойствие. Променящо се време и време на промени. Променящият. Катализаторът. Думите и мислите, които вървяха с тях, се разгръщаха през дните ми и се заплитаха в сънищата ми нощем. Вече не толкова ме изтезаваше миналото, колкото ме глождеше бъдещето. Поглеждах назад към онова, което бях направил със собствената си младост, и изведнъж се оказвах много загрижен за това как Хеп ще прекара годините си. Изведнъж ми се стори, че съм пропилял цялото това време, през което трябваше да подготвя момчето да се изправи само пред личния си живот. Беше добросърдечен младеж и нямах притеснения за характера му. Тревогата ми бе за това, че му бях дал само най-основни знания как да си пробива път в живота. Нямаше никакви специализирани умения, които да развива. Знаеше всичко, което трябваше да знае, за да живее в една изолирана селска къща и ферма, и да ловува, за да задоволява основните си нужди. Но аз го изпращах сред широкия свят; как щеше да се оправи там? Необходимостта да усвои добре занаят като чирак започна да ме държи буден нощем.

Дори да разбираше това, Шутът не го издаваше с нищо. Резбарските му инструменти стържеха из къщата ми, лози плъзваха по лавицата над огнището, гущери надничаха надолу от горния праг. Странни малки личица ми се плезеха от ъглите на вратите на долапа и ръбовете на стъпалата на верандата. Стига да беше от дърво, нищо не оставаше незасегнато от острите му сечива и ловките му пръсти. Заниманията на водните духове по кацата ми за дъждовна вода щяха да накарат дори гвардеец да се изчерви.

За себе си също избрах спокойна работа и шетах колкото вън, толкова и вътре, въпреки хубавото време. Отчасти това беше, защото чувствах, че имам нужда от време за размисъл, но главно бе заради това, че вълкът възвръщаше силите си бавно. Знаех, че наблюдението ми няма да ускори изцеряването му, но не можех да прогоня от ума си притеснението си за него. Щом посегнех към него с Осезанието, мълчанието му бе някак мрачно, крайно неприсъщо за стария ми спътник. Понякога го поглеждах и виждах, че и той ме гледа с дълбоките си умислени очи. Не го попитах за какво мисли: ако искаше да го сподели, умът му щеше да е достъпен за моя.

Постепенно Нощни очи започна да възстановява предишната си активност, но част от пъргавината му си беше отишла. Движеше се, като щадеше тялото си, без да се подлага на изпитания. Не ме следваше, докато шетах из дома, а лежеше на верандата и ме наблюдаваше, докато щъках насам-натам. Пак излизахме вечер на лов, но вървяхме по-бавно, като и двамата се преструвахме, че ни бави Шутът. Нощни очи често се задоволяваше да ми посочи дивеча и да изчака стрелата ми, вместо сам да скочи да убие. Тези промени ме безпокояха, но полагах всички усилия да не издавам тревогите си. Трябва му само време да се изцери, казвах си и си напомнях, че горещите летни дни никога не са били най-доброто му време. Щом дойдеше есента, щеше да възвърне стария си живец.