Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Не разсъждаваше разумно и усетих както гнева на Моли към него, така и страха й за него. Донесе му вода и аз се размърдах, когато го надигна, за да му даде да пие. Опитах се да отпия от чашата, която поднесе към устата ми, но устните ми бяха напукани и подути, главата ме болеше непоносимо, а светлината бе прекалено ярка. Когато я избутах, водата плисна на гърдите ми леденостудена. Изпищях и се разплаках.

— Копривке, Копривке, тихо — замоли ме тя, но ръцете й бяха студени. Нищо не исках от майка си точно в този момент и усетих ехото на ревността на Копривка, че друго дете се домогва до трона в скута на Моли. Вкопчих се в ризата на Бърич, а той отново ме притисна до себе си и ми затананика нещо с дълбокия си глас. Притиснах лицето си в него, за да не може светлината да докосва очите ми, и се опитах да заспя.

Опитах се да заспя толкова отчаяно, че усилието ме изхвърли от съня. Отворих очи от хрипливия дъх, който влизаше и излизаше от дробовете ми. Бях плувнал в пот, но не можех да забравя колко стегната беше горещата ми суха кожа в съня-Умение. Бях се загърнал плътно с наметалото си, когато бях легнал да спя; сега се измъкнах от теснотията му. Бяхме легнали да спим край брега на един поток; дотътрих се до него и пих до безкрай. Когато вдигнах лице от водата, видях, че вълкът е клекнал до мен и ме гледа.

— Той вече знаеше, че трябва да отида при тях — казах на Шута. — Тръгнахме веднага.

— И знаеше къде да отидеш, за да ги намериш?

Поклатих глава.

— Не. Не знаех нищо, освен че когато са напуснали Бъкип, отначало са се заселили край едно градче, Кейплин Бийч. И знаех, ами… „усещането“ за мястото, където живееха тогава. Тръгнахме без нищо повече от това.

— След годините скитане ми беше някак странно, че имаме крайна цел и особено, че бързаме към нея — продължих. — Не мислех за това, което правехме, нито колко глупаво е то. Част от мен признаваше, че е безсмислено. Бяхме прекалено далече. Изобщо нямаше да стигна там навреме. Докато стигнех, те или щяха да са умрели, или да са оздравели. Но след като бяхме започнали това пътуване, не можех да се отклоня от него. След толкова години бягане от всеки, който можеше да ме познае, изведнъж се оказа, че съм готов отново да се гмурна в живота им! Отказах изобщо да разсъждавам за това. Просто отивах при тях.

Шутът кимна съчувствено. Боях се, че се досеща за много повече неща от това, което бях готов да споделя.

След години упорит отказ да се поддам на изкушенията на Умението отново се бях потопил в него. Пристрастеността ме стисна здраво в хватката си и този път, вместо да се съпротивлявам, я прегърнах. Беше смущаващо да се върне при мен с такава сила. Но не я отхвърлих. Въпреки заслепяващите главоболия, които все още ме спохождаха след опитите ми, се пресягах към Моли и Бърич почти всяка вечер. Резултатите не бяха окуражителни. Нищо не би могло да се сравни с главоломния устрем на два срещащи се обучени в Умението ума. Но зрението-Умение е съвсем друга работа. Никога не бях обучаван в това приложение на Умението. Разполагах само със знанието, което бях придобил пипнешком. Баща ми беше изключил Бърич за Умението, за да не го използва някой от приятелите му срещу него. Моли не притежаваше дарба за него, доколкото знаех. Във виждането им с Умение не можеше да се получи истинска връзка на умове, а само обезсърчаващото чувство, че ги наблюдавам, а не мога да ги накарам те да ме усетят. Скоро открих, че дори и това не мога да постигна достатъчно добре. Неупотребявани от толкова време, способностите ми бяха хванали ръжда. Дори само едно кратко усилие ме оставяше изтощен и изнемощял от болка и въпреки това не можех да устоя на изкушението да опитвам. Домогвах се до тези кратки връзки и ги претърсвах за информация. Поглед към хълмовете зад дома им, мирисът на морето, овците с черни муцуни на паша на далечен склон — ценях и най-малката гледка на заобикалящото ги и се надявах, че ще е достатъчно, за да ме заведе до тях. Не можех да контролирам зрението си.

Често се улавях, че гледам най-ежедневни неща от домашната работа, пълното с пране корито, чакащо да го изплакнат и да го окачат да съхне, билки, накачени да се изсушат, пчелни кошери. Мимолетни зървания на бебешко личице, което Моли наричаше Риц, лице, отразило чертите на Бърич, което едновременно ме жегваше с ревност и ме изпълваше с почуда.

Най-сетне намерих Кейплин Бийч. Беше си село. Намерих изоставената къща, където се беше родила дъщеря ми. Сега там живееха други хора; нито един разпознаваем за очите ми белег не беше останал, но вълчият нюх беше по-остър. Моли и Бърич отдавна си бяха заминали, а не знаех къде. Не посмях да задам преки въпроси в селото, защото не исках да известят Бърич или Моли, че някой ги е търсил. Пътуването ми продължи месеци. Във всяко село, през което минех, виждах нови гробове. Каквато и болест да беше имало, беше се разпространила нашироко и бе отнесла мнозина. В нито едно от виденията си не бях зърнал Копривка; беше ли я отнесла и нея? Обикалях в широк кръг около Кейплин Бийч, спирах в ханове и пивници. Правех се на възглупав пътник, обсебен от пчеларството и претендиращ да знае всичко по темата. Подхващах спорове, та другите да ме поправят и да говорят за пчелари, които са познавали. Но всичките ми усилия да чуя и най-малкия слух за Моли си оставаха безплодни, докато един късен следобед не излязох на билото на някакъв хълм по един тесен път и изведнъж не разпознах малката дъбова горичка.