Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Усетих ръката на Шута на рамото си.

— Изобщо не слезе при тях, нали?

Поклатих мълчаливо глава.

Избягах. Избягах от внезапната глождеща завист, която изпитах, избягах, за да не зърна собствената си дъщеря и да не се наложи да сляза при нея. Нямаше място за мен там долу, нито дори на границите на техния свят. Знаех го. Знаел го бях още в първия миг, когато разбрах, че ще се оженят. Ако слезех до дома им, щях да им донеса само унищожение и мъка.

Не съм по-добър от никой друг човек. Изпитвах горчивина и яд и към двамата и много добре съзнавах как съдбата се бе подиграла с нас. Не можех да ги виня за това, че се бяха обърнали един към друг. Не обвинявах и себе си за болката, която изпитвах от това, че са ме изключили завинаги от живота си. Беше свършило и съжаленията бяха безполезни. Мъртвият, казах си, няма право да съжалява. Най-доброто, което мога да кажа за себе си, е, че все пак си отидох. Не позволих болката ми да отрови тяхното щастие и да разруши дома на дъщеря ми. Толкова сила поне намерих.

Вдишах дълбоко и отново намерих гласа си.

— И това е краят на моя разказ, Шуте. Следващата зима ни хвана тук. Намерихме тази колиба и се настанихме в нея. И оттогава сме тук. — Издишах бавно и се замислих над думите си. Изведнъж нищо от тях вече не изглеждаше заслужаващо възхищение.

Следващите му думи ме смутиха.

— А другото ти дете? — попита той тихо.

— Какво?

— Предан. Виждал ли си го? Не е ли той твой син, точно както Копривка е твоя дъщеря?

— Аз… не. Не, не е. И не съм го виждал. Той е син на Кетрикен и наследник на Искрен. Така го помни Кетрикен, сигурен съм. — Усетих, че се изчервявам, смутен от това, че Шутът бе повдигнал този въпрос. Отпуснах ръката си на рамото му. — Приятелю, само ти и аз знаем как ме използва Искрен… тялото ми. Когато ме помоли за разрешение, разбрах молбата му погрешно. Самият аз нямам спомен как беше заченат Предан. Ти трябва да помниш: бях с тебе, пленен в изтерзаната плът на Искрен. Моят крал направи каквото направи, за да си осигури наследник. Не изпитвам недоволство, но не желая да си го спомням.

— Славея не знае ли? Нито дори Кетрикен?

— Славея спеше в онази нощ. Сигурен съм, че ако го подозираше, вече щеше да е говорила за това. Един менестрел не би могъл да остави такава песен неизпята, колкото и неразумно да е. Колкото до Кетрикен, е, Искрен изгоря с Умението като огнена стихия. В онази нощ тя видя в леглото си само своя крал. Сигурен съм, че ако не беше така… — Въздъхнах и му признах: — Изпитвам срам от това, че бях съучастник в тази заблуда. Зная, че нямам правото да оспорвам волята на Искрен в това, но все пак… — Думите ми заглъхнаха. Дори пред Шута не можех да призная любопитството, което изпитвах спрямо Предан. Син, който беше мой и не беше мой. И също както баща ми беше избрал с мен, така и аз — с него. Да не го познавам, за да го защитя.

Шутът стисна силно ръката ми.

— С никого не съм говорил за това. Нито ще говоря. — Вдиша дълбоко. — Така. После дойде тук, за да уседнеш в мир. Това ли всъщност е краят на историята ти?

Това беше. От последния път, в който се бях сбогувал с Шута, бях прекарал дните си в бягане и криене. Тази къщурка беше егоистичното ми бягство от света. Казах му го.

— Съмнявам се, че Хеп би го приел по този начин — каза той кротко. — А повечето хора биха решили, че да спасят света веднъж в живота си е достатъчна заслуга, и не биха и помислили да направят повече от това. Но все пак, след като сърцето ти, изглежда, е настроено за това, ще направя всичко, което мога, за да те повлека отново през него. — И ми смигна подканящо.

Засмях се, но с усилие.

— Нямам нужда да бъда герой, Шуте. Бих се задоволил с чувството, че това, което съм правил всеки ден, е имало значение за някой друг, освен мен.

Той ме изгледа мрачно. После сви рамене.

— Какво пък, това е лесно. След като Хеп бъде уреден за чирачество, ела ме потърси в Бъкип. Ще бъдеш важна фигура, обещавам ти.

— Или мъртъв, ако ме познаят. Не си ли чувал каква неприязън се шири срещу Осезаващите напоследък?

— Не. Не съм. Но не ме изненадва, ни най-малко. Но да те познаят? Спомена ми за това притеснение по-рано, но в друга светлина. Бях принуден да се съглася със Славея. Мисля, че малцина биха ти обърнали внимание. Твърде малко приличаш на Фицрицарин Пророка отпреди петнайсет години. Лицето ти има чертите на родословието на Пророците, ако човек знае как да ги търси, но кралският двор е място на кръвни връзки. Много благородници носят по някоя черта от същото това наследство. Кой случаен зрител би могъл да те сравни с тях, избледнял портрет в сумрачна зала? Ти си единственият възрастен мъж от родословието, който все още е жив. Умен си отиде преди много години, баща ти се оттегли във Върбовите лесове, преди да го убият, а Искрен се беше състарил преждевременно. Аз зная кой си и затова виждам приликата. Не мисля, че си в опасност заради случайния поглед на някой придворен в Бъкип. — Помълча, след това ме попита искрено: — Е? Ще те видя ли в Бъкип, преди да захвърчат снежинките?