Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Целият ми кураж се изпари. Отбих от пътя и тръгнах дебнешком през гористите хълмове. Вълкът вървеше с мен, без да задава въпроси, дори не позволяваше на мислите си да се месят в моите, докато се промъквах към стария си живот. Привечер се озовахме на един склон с изглед към къщата им. Спретнат и явно процъфтяващ имот, с кокошки, щъкащи в страничния двор, и три сламени кошера в ливадата зад него. Имаше и добре поддържана зеленчукова градина. Зад къщата имаше конюшня, явно нова постройка, и няколко стобора от обелени дървета. Подуших миризма на коне. Бърич се беше справил добре. Седях в тъмното и наблюдавах единствения прозорец, как сияеше с жълтата светлина на свещта, а после примига и потъмня. Онази нощ вълкът ловува сам, а аз стоях буден и гледах. Нито можех да се приближа, нито да си отида. Бях запленен на мястото си, лист на ръба на въртопа на живота им. Изведнъж разбрах всички легенди за призраци, обречени вечно да витаят около някое място. Колкото и далече да се скитах, някаква част от мен щеше завинаги да си остане пленена тук.

На зазоряване Бърич се появи на вратата на къщата. Куцането му беше по-силно, отколкото го помнех, белият кичур в косата му — по-бял. Той вдигна лице към изгряващия ден и за един кратък вълчи миг се уплаших, че ще ме подуши. Но той само отиде до кладенеца и извади ведро вода. Внесе го вътре, после се върна да хвърли зърна на пилците. Димът от разбудения огън се заиздига от комина. Тъй. Моли също беше станала и се бе разшетала. Бърич се запъти към конюшнята. Знаех какво ще прави: щеше да нагледа всяко животно и после да излезе навън. Точно така направи. После започна да носи ведро след ведро в конюшнята.

Думите ме задавиха. След това се засмях. Очите ми бяха плувнали в сълзи, но не им обърнах внимание.

— Кълна ти се, Шуте, точно тогава бях най-близо до това да сляза долу при него. Струваше ми се най-неестественото, което съм правил някога — да гледам Бърич отстрани и да не се хвана на работа с него.

Шутът кимна, смълчан и замислен до мен.

— А после той изведе един дорест жребец. Изумих се. „Най-доброто на Бъкип“, крещеше всяка извивка на тялото му. Духът му се виждаше в извитата шия, в силата в мишците и задницата. Гърдите ми се издуха от възхита само заради това, че виждам такъв кон, и това, че беше на Бърич, ме изпълни с радост. Той пусна коня да обикаля на воля из заграждението, донесе още вода и я наля в дървеното корито.

Когато след това изведе и Червен, повечето от загадката ми се изясни. Тогава все още не знаех, че Славея го е издирила и се е погрижила да му предадат коня му и жребчето на Сажда. Просто беше хубаво да видя мъжа и коня отново заедно. Червен изглеждаше стабилен и улегнал; въпреки това Бърич не го пусна в оградата при другите коне, а го остави колкото се може по-далече от тях. Донесе му вода, тупна го приятелски по задницата и се прибра в къщата. А после… после излезе Моли…

Поех си дъх и го задържах. Зареях поглед над океана, но не го виждах. Образът на тази, която бе моя жена, се раздвижи пред очите ми. Тъмната й коса, буйна някога и разрошена от вятъра, беше сплетена и стегната на главата с фиба, като корона на достопочтена матрона. След нея колебливо щапукаше малко момченце. С кошница в едната ръка, тя тръгна с плавно изящество към градината. Бялата й престилка загръщаше издутия й корем. Слабичкото пъргаво момиче вече го нямаше, но тази жена ми се стори не по-малко привлекателна. Сърцето ми копнееше за нея и за всичко, което тя представляваше: уютното огнище и уседналия дом, спътничеството през идните години, докато тя изпълва дома на своя мъж с деца и с топлина.

— Прошепнах името й. Беше толкова странно… Тя внезапно вдигна глава и за един кратък миг си помислих, че ме е усетила. Но вместо да погледне нагоре към хълма, тя се засмя и възкликна: „Рицарин, не! Това не се яде“. Наведе се и издърпа шепа грахови цветчета от устата на детето. Вдигна го и видях усилието, което й струваше това. Извика към къщата; „Скъпи, ела да вземеш сина си, преди да е оскубал цялата градина, и кажи на Копривка да дойде да ми извади няколко репи“. Чух и как Бърич й извика в отговор: „Ей сега!“ След миг застана на прага и подвикна през рамо: „Това пране ще го довършим после. Ела да помогнеш на майка си“. Прекоси двора с няколко широки крачки и дръпна сина си. Люшна го нависоко, а детето запищя от възторг. Бърич го нагласи на конче, а Моли сложи ръка на корема си и се засмя с тях, гледаше ги с радост в очите.

Замълчах. Не можех повече да виждам океана. Сълзите ме бяха заслепили като мъгла.