Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Нощни очи се събуди веднъж през деня. Смъкна се с въздишка от леглото ми и се изтътри навън. Предложих му храна, когато се върна, но той извърна муцуна. Беше си налял тумбака с вода и се изтегна с въздишка на хладния под. Заспа отново, но не толкова дълбоко този път.

И тъй, изкарах този ден в удоволствие, което ще рече — в онзи вид работа, който исках да върша, вместо работата, която мислех, че трябва да върша. Сенч често се връщаше в ума ми през този ден. Чудех се, както рядко бях правил, как старият дворцов убиец е прекарвал дългите си часове и дни горе в изолираната си кула, преди аз да дойда и да стана негов чирак. След това изсумтях презрително на този негов образ. Много преди да бях дошъл, Сенч вече беше кралският убиец, носеше кралското правосъдие под формата на тихата работа навсякъде, където се наложеше да отиде. Внушителната библиотека със свитъци в покоите му и безкрайните му експерименти с отрови и смъртоносни изделия бяха доказателство, че е знаел как да запълва дните си. А и благополучното управление на Пророка му беше давало цел в живота.

Някога и аз бях споделял тази цел. И се бях отърсил от нея, за да подиря собствения си живот. Странно, че междувременно се бях изтръгнал от самия живот, който си бях мислил, че ще имам за себе си. За да спечеля свободата да се радвам на живота си, бях прекъснал всички връзки с онзи свой стар живот. Загубил бях контакт с всички, които ме бяха обичали, и с всичко, което аз бях обичал.

Това не беше пълната истина, но подхождаше на настроението ми. Миг по-късно осъзнах, че съм се отдал на самосъжаление. Последните ми три опита с пурпурно мастило засъхваха до кафяво, макар едно от тях да придаде много хубав оттенък на розово към кафявото. Оставих настрана листа, след като си записах на него как съм добил цвета. Щеше да е добро мастило за ботанически илюстрации.

Станах и разкърших рамене. Шутът вдигна очи от работата си.

— Гладен ли си? — попитах го.

Той помисли за миг.

— Бих хапнал. Остави ме аз да сготвя. Храната, която правиш ти, пълни стомаха, но не прави нищо повече от това.

Остави фигурката над която работеше, видя, че я поглеждам, и я покри почти ревниво.

— Като я свърша — обеща ми и започна усърдно да рови из долапите. Докато цъкаше разочарован от това, че нямам никакви интересни подправки, излязох навън. Закрачих разсеяно нагоре по склона, покрай пасящите на воля Малта и понито. На билото на хълма продължих по-бавно, докато не стигнах до пейката. Седнах. Само на няколко стъпки от мен тревистият хълм отстъпваше рязко на стръмните скали и каменистия плаж под тях. Седнал на пейката, можех да виждам само необятната океанска шир, проснала се пред мен. Неспокойствие отново се просмука в костите ми. Сетих се за онзи свой сън с момчето и тръгналата на лов в нощта котка и се усмихнах на себе си. Да избягаме от всичко това, подканяше котката момчето и мисълта й бе спечелила пълното ми съпричастие.

И все пак преди години бях направил точно това, а ето докъде ме беше довело. Живот в мир и самодостатъчност, живот, от който уж трябваше да съм доволен; но ето, че седях тук.

Малко по-късно Шутът се присъедини към мен. Нощни очи също дойде по петите му и се изтегна в краката ми с мъченическа въздишка.

— Гладът за Умението ли? — попита ме Шутът с кротко съчувствие.

— Не — отвърнах почти със смях. Гладът, който той неволно беше пробудил предния ден у мен, беше временно потиснат от елфовата кора. Можех да копнея за Умението, но точно сега умът ми бе затъпен за тази способност.

— Сложих вечерята да се вари на тих огън, та жегата да не ни изгони от къщата. Имаме много време. — Помълча, после попита предпазливо: — А след като напуснахте народа на Старата кръв, къде отидохте?

Въздъхнах. Вълкът беше прав. Говоренето на Шута наистина ми помагаше да мисля. Но може би ме караше да се замислям твърде много. Взрях се назад през годините и засъбирах нишките на разказа си.

— Навсякъде. След като си тръгнахме оттам, нямахме никаква цел и посока. Така че се скитахме. — Загледах се над водата. — Скитахме цели четири години, през всичките Шест херцогства. Видях Тилт зиме, когато снегът е едва педя дълбок, но студът сякаш се е просмукал до самите кости на земята. Прекосих целия Фароу, за да стигна до Рипон, а след това продължих до крайбрежието. Понякога се наемах на работа като ратай и изкарвах хляба ни, а понякога ловувахме като вълци и ядяхме сочно месо.

Шутът ме слушаше, златните му очи гледаха унесено, бе потопен в разказа ми. И да ме преценяваше, лицето му не го издаваше с нищо.