Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Изсипах яйцата в тигана и го сложих на края на огнището. Заговорих бавно.

— Знаеш ли, когато ми говориш с гатанки, се дразня. Но когато се опиташ да заговориш ясно за себе си, се плаша.

— Още една основателна причина да не говоря за себе си — възкликна той с фалшива сърдечност. — Е? Какви ще са задачите ни за днес?

Помислих, докато бърках яйцата, и избутах тигана по-близо до огъня.

— Не знам — отвърнах.

Изглеждаше изненадан от внезапната промяна в тона ми.

— Фиц? Добре ли си?

Сам не можех да си обясня тази рязка смяна в настроението ми.

— Изведнъж всичко ми изглежда толкова безсмислено. Докато знаех, че Хеп ще е тук за зимата, винаги се грижех да ни подсигуря. Градината ми беше четири пъти по-малка от сегашното, когато момчето дойде при мен за първи път, и с Нощни очи ловувахме за храната си ден за ден. Ако ловът ни не тръгнеше добре и се върнехме с празни ръце, сякаш нямаше кой знае какви последици. Сега гледам всичко, което съм заделил, и си мисля, че ако момчето не е тук, ако презимува при някой майстор, докато започне да учи занаята си, ами, тогава вече си имам достатъчно за Нощни очи и за себе си. Понякога ми се струва, че в това няма никакъв смисъл. И тогава се чудя дали изобщо е останал някакъв смисъл в живота ми.

Шутът свъси вежди.

— Колко меланхолично звучи. Или чувам в гласа ти елфовата кора?

— Не. — Вдигнах изпържените яйца и ги занесох на масата. Беше почти облекчение да изкажа на глас мислите, които бях опровергавал. — Според мен Славея доведе Хеп при мен точно затова. Мисля, че е разбрала колко безцелен е станал животът ми, и ми доведе някой, който да му придаде облик.

Шутът тропна ядосано чиниите на масата и започна да ги пълни.

— А според мен я надценяваш. Тя едва ли мисли за някой друг и нещо друго, освен за собствените си нужди. Подозирам, че е взела момчето със себе си по импулс и го е оставила тук, след като й е омръзнало. Извадили сте късмет и двамата, че сте си помагали един на друг.

Не отвърнах нищо. Ядът и неприязънта му към Славея ме изненадаха. Седнах на масата и започнах да се храня. Но той не беше свършил.

— Ако Славея е имала предвид някой да даде облик на живота ти, била е самата тя. Съмнявам се изобщо да си е представяла, че може да се нуждаеш от нечия друга близост, освен нейната.

Имах неприятното подозрение, че е прав, особено след като си спомних как се беше изказала за Нощни очи и Хеп при последното си гостуване.

— Добре. Какво си е мислила тя или не, вече е без значение. Така или иначе, държа на всяка цена да видя Хеп усвоил добър занаят. Но след това…

— След това ще си свободен да поемеш отново личния си живот. Имам предчувствието, че той ще те върне в Бъкип.

— Имаш „предчувствие“? — попитах кисело. — Това предчувствие на Шута ли е, или на Белия ясновидец?

— След като така и така никога не си вярвал на пророчествата ми, какво те интересува? — Усмихна ми се лукаво и започна да се храни.

— Два-три пъти предсказаното от теб като че ли наистина се сбъдна. Въпреки че предсказанията ти бяха много мъгляви. Човек може да им придаде какъвто си иска смисъл.

— Не моите предсказания бяха мъгляви, а твоето разбиране за тях. Когато пристигнах, те предупредих, че съм се върнал в живота ти, защото съм длъжен, не защото го искам. Не че не исках да те видя отново. Искам да кажа, че ако можех да те пощадя по някакъв начин от всичко, което трябва да направим, бих го сторил.

— И какво точно е това, което трябва да направим?

— Точно? — попита той, вдигнал вежда.

— Точно. И изрично — предизвиках го.

— О. Ами, добре. Точно и изрично какво трябва да направим. Трябва да спасим света, аз и ти. Отново. — Отпусна се назад, столът му се люшна. Русите му вежди подскочиха нагоре, щом ококори очи към мен.

Скрих лице в шепите си. Но той се хилеше като луд и не можах да сдържа усмивката си.

— Отново ли? Не помня да сме го направили първия път.

— Разбира се, че го направихме. Ти си жив, нали? И има наследник на трона на Пророците. Следователно променихме изцяло хода на времето. В коловоза на съдбата ти беше камък, скъпи ми Фиц. И ти измести скърцащото колело от коловоза му на нова диря. Сега, разбира се, трябва да се погрижим да си остане там. Това може да се окаже най-трудната част от всичко.

— И какво, по-точно и по-изрично, трябва да направим ние, за да го гарантираме? — Знаех, че думите му са уловка, но не можах да устоя да не задам въпроса.

— Много е просто. — Наслаждаваше се на напрежението ми. — Много просто, наистина. — Разбърка яйцата в чинията си, лапна една лъжица, задъвка. Погледна ме и усмивката му повехна. Гласът му стана сериозен. — Аз трябва да се погрижа да оцелееш. Отново. А ти трябва да се погрижиш наследникът на Пророците да наследи трона.