Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Не помня кога съм си легнал, но помня, че лежах в леглото си, преметнал ръка през спящия вълк, и гледах сънено Шута. Беше извадил някакъв смешен малък инструмент, само с три струни. Седеше пред огъня и подрънкваше, извличаше фалшиви ноти и ги заглаждаше с думите на тъжна песен, на език, който не бях чувал никога. Опрях пръсти на китката си. Така можех да го усещам в тъмното. Той не се обърна да ме погледне, но нишката на разбиране се изпъна помежду ни. Гласът му стана сякаш по-верен и разбрах, че пее песента на изгнаник, закопнял за родния край.

Събудих се през нощта, стреснат. Малта. Оставил бях кобилата на Шута вързана на склона. Понито щеше да е влязло и вероятно дори да се е настанило вече в обора, но кобилата бях оставил навън, през целия ден без вода.

Можех да направя само едно. Станах безшумно и излязох от къщата, без да затварям вратата, за да не се тръшне и да събуди Шута. Дори вълка оставих да спи и тръгнах сам в тъмното. Спрях за малко при обора. Както подозирах, понито се беше прибрало. Докоснах го леко с Осезанието. Спеше.

Заизкачвах се по склона към мястото, където бях вързал кобилата, доволен, че поне не вървях в истинската тъмница на някоя зимна нощ. Звездите и пълната луна изглеждаха много близо. Все пак ме водеше повече познаването на пътеката, отколкото очите. Когато стигнах при Малта, тя ми изцвили укорително. Развързах я и я поведох надолу. Когато потокът пресече пътеката по пътя си към морето, спрях и я оставих да пие.

Беше красива лятна нощ. Времето беше меко. Жуженето на нощни насекоми изпълваше въздуха, придружено от звука на лочещата вода кобила. Оставих погледа си да се зарее и се изпълних с нощта. Тъмнината отнемаше цветовете на тревата и дърветата, но суровите им черни и сиви оттенъци по някакъв начин правеха пейзажа още по-сложен. Влагата в по-прохладния въздух пробуждаше всички летни миризми, задрямали през деня. Отворих уста и вдишах дълбоко, за да вкуся нощта още по-пълно. Отдадох се на сетивата си, изоставих човешките си грижи, поех този момент на „сега“ и го оставих да се разпростре вечно около мен. Осезанието ми се разгърна и се слях с нощното великолепие.

Има една естествена еуфория в Осезанието. То е едновременно подобно и различно от Умението. С Осезанието човек усеща целия живот, който го заобикаля. Усещах не само топлината на кобилата до мен. Разпознавах искрящите телца на хилядите насекоми, населили тревите, и долавях дори сенчестата жизнена сила на големия дъб, вдигнал клоните си между луната и мен. Малко по-нагоре на хълма един заек беше замрял неподвижно сред летните треви. Усещах неразличимото му присъствие, не като късче живот, разположено някъде, а както понякога човек чува нотката на единствен глас сред пазарната врява. Но най-вече чувствах физическо родство с всичко, което живее в този свят. Имах право да бъда тук. Бях толкова част от тази лятна нощ, колкото насекомите и ромолящата в краката ми вода. Мисля, че тази древна магия черпи много от силата си от признанието, че ние сме част от този свят, не повече, но със сигурност не по-малко от дивите зайци.