Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

А ние го слушахме и искрено се опитвахме, но все още държахме на своето си мнение какво ще направим наистина, когато смъртта дойде за един от нас.

Никога не изразявахме гласно своята упоритост, но подозирам, че Ролф си даваше сметка за нея. Полагаше големи усилия да ни „докаже“ колко грешим и примерите, които ни даваше, наистина бяха болезнени. Едно непредпазливо семейство от Старата кръв беше допуснало лястовици да свият гнезда в стрехите им и невръстният им син можел не само да слуша познатото чуруликане, но и да гледа шетнята им. И само това правел дори когато пораснал и станал тридесетгодишен мъж. В град Бъкип щяха да го нарекат идиот и такъв си беше, но когато Ролф ни нареди да се домогнем по-съсредоточено с Осезанието до ума му, причината стана ясна и за двама ни. Човекът беше обвързан не просто с една лястовица, а с всички. В ума си той беше птица и неговото ровене в калта, пърхането с ръце и гоненето на насекоми беше работа на птичия му ум.

— Та ето какво се получава, когато се свържеш твърде малък — каза ни мрачно Ролф.

Имаше и още една двойка, която ни показа, но само от разстояние. В едно ранно утро, докато мъглата все още висеше тежко над долините, лежахме по корем на ръба на един овраг и не издавахме нито звук, нито споделяхме мисъл. Бяла кошута вървеше през мъглата към един вир, стъпваше не с предпазливостта на животно, а по-скоро с плавното изящество на жена. Знаех, че партньорът й трябва да е някъде наблизо, скрит в мъглата. Кошутата почна да пие на бавни дълги глътки. После бавно вдигна глава. Големите й уши се изпънаха напред. Усетих колебливото, търсещо докосване на Осезанието й. Примигах, опитах се да фокусирам погледа си върху нея, а вълкът изскимтя питащо, дълбоко.

Ролф рязко се изправи и се разкри, показваше пълното си пренебрежение. Отказа хладно контакта. Долових отвращението му, докато се отдалечаваше, но ние останахме, зяпнали надолу към нея. Може би тя усети колебанието ни, защото се загледа към нас с дързост, съвсем неприсъща за кошута. Обзе ме странно замайване. Примижах, мъчех се да накарам фигурата пред мен да се раздели на двете същества, които Осезанието ми подсказваше, че са там.

Докато бях чирак на Сенч, той прилагаше няколко упражнения, за да ме научи да виждам онова, което очите ми наистина виждат, а не каквото умът ми очаква да видят. Повечето бяха прости — да гледам заплетена връв и да реша дали е вързана на възел, или само усукана. Един по-особен трик, който ми показа, беше като се напише името на цвят с различно мастило, например червено с яркосини букви. Да прочета списък с такива цветове, като произнасям правилно написаната дума вместо цвета на мастилото на буквите изискваше повече концентрация, отколкото бях очаквал.

Тъй че потърках очите си, погледнах отново и видях само кошута. Жената се беше оказала очакване на ума ми, основано на Осезанието. Физически нея я нямаше. Присъствието й в кошутата изкривяваше усета ми. Потръпнах, щом осъзнах колко грешно е това. Ролф ни беше оставил. Объркани, двамата с Нощни очи го настигнахме, докато се отдалечаваше от долчинката и малкия вир. Попитах:

— Какво беше това?

Той изръмжа, възмутен от невежеството ми:

— Какво беше това ли? Това бяхте вие, след дванайсет години, ако не поправите поведението си. Видя я с очите си! Онова долу не беше кошута, а жена в кожата на кошута. Това исках да видите. Колко е грешно. Пълното извращение на взаимното доверие.

Гледах го мълчаливо, изчаквах. Мисля, че очакваше да се съглася с преценката му, защото изръмжа гърлено:

— Онова там беше Дилейна, дето падна в леда във вира на Марпъл преди две зими. Трябваше да си умре тогава, но не, вкопчи се в Парела. Кошутата нямаше сърце или пък силата да й се противопостави. И ето ти ги сега, кошута с ум и сърце на жена и Парела, на която едва ли й хрумва дори да се нарече като себе си. Против цялата природа е това. Такива като Дилейна са коренът на всички зли приказки, които Некръвните дърдорят за нас. Тя е това, което ги кара да искат да ни бесят и горят над вода. И го заслужава.

Беше кипнал. Извърнах смутено очи. Твърде близо бях стигнал до тази съдба, за да повярвам, че някой би могъл да я заслужава. Тялото ми беше лежало изстинало в гроба дни наред, докато споделях тялото и живота на Нощни очи. Бях сигурен, че Ролф го подозира, и се зачудих, ако толкова ме презира, защо тогава изобщо беше приел да ме учи. Той сякаш долови повея на мисълта ми, защото каза все така грубо: