Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Всъщност, преди да свърши зимата, тя се постара да ме въведе в общността на Старата кръв — продължих. — По нейна покана в къщата им се отбиваха приятели и тя много се стараеше да ме запознае с всички. Няколко семейства имаха дъщери, пораснали за женитба, и те като че ли ги навестяваха най-често, когато и аз се оказвах поканен да споделя трапезата с Ролф и Холи. Ролф пиеше, смееше се и жестикулираше енергично, радостта му от тези поводи бе очевидна. Често заявяваше гръмко, че това е най-веселата зима, която помни от много години, от което заключавах, че Холи не е канила преди толкова много гости. Но все пак не се опитваше прекалено явно да ми намери приятелка. Личеше си, че смята Туинет за най-подходяща. Тя беше само с няколко години по-голяма от мен, висока, с черна коса и тъмносини очи. Животинският й спътник беше врана, весела и лукава като нея. Станахме приятели, но сърцето ми не беше готово за нищо повече. Мисля, че баща й негодуваше повече от липсата на любовен плам у мен, отколкото самата Туинет, защото подхвърли тежко няколко пъти, че една жена не бива да чака вечно. Туинет, както долавях, не се интересуваше да си намери мъж толкова, колкото предполагаха родителите й. Останахме си приятели през пролетта и цялото лято. Оли, бащата на Туинет, с неговите клюки пред Ролф, ускори заминаването ми от общността на Старата кръв в Кроуснек. Казал на дъщеря си, че трябва или да престане да се вижда с мен, или да ме притисне да заявя ясно намеренията си. В отговор Туинет твърдо заявила своето намерение, а именно да не се омъжи за човек, който не й подхожда, да не говорим за „мъж, който е толкова по-млад от мен, на години, както и на сърце. Заради раждането на внучета искаш да ме накараш да спя с някой отгледан сред Некръвните и с покварата на кръвта на Пророците“.

Думите й стигнаха до мен не от Ролф, а от Холи. Каза ми ги тихо, навела очи, сякаш се срамуваше да изрече тази клюка. Но когато ме погледна, толкова спокойно и кротко, в очакване да го отрека, грижливо подготвените ми лъжи замряха на устните ми. Благодарих й спокойно, че ме е уведомила за чувствата на Туинет към мен, и й казах, че ми е дала много поводи за размисъл. Ролф го нямаше. Бях дошъл в дома им, за да поискам назаем чука му за цепене, защото лятото е подходящото време човек да приготви дървата за огрев за зимата. Отидох си, без да го поискам, защото с Нощни очи моментално и едновременно разбрахме, че няма да зимуваме сред Старата кръв. Когато луната изгря, вече бяхме оставили херцогство Бък зад гърба си. Надявах се внезапното ни напускане да се приеме като реакция на мъж след провалено ухажване, а не като бягство на Копелето от хора, които са го разкрили.

Настъпи тишина. Мисля, че Шутът разбираше, че съм изрекъл на глас своя най-упорит страх. Старата кръв знаеха за моята самоличност, знаеха името ми, а това им даваше власт над мен. Обясних ясно на Шута това, което така и не бях признал на Славея. Такава власт над човек не може да е в ръцете на хора, които не го обичат. Но те я притежаваха и нищо не можех да направя по въпроса. Живеех сам и отделен от Старата кръв, но нито за миг не ме напускаше смътното чувство за уязвимостта ми пред тях. Помислих дали да му разкажа историята на Славея за менестрела на Пролетния панаир. По-късно, обещах си. По-късно. Все едно, че исках да скрия опасността от самия себе си. Изведнъж се почувствах тъжен и кисел. Вдигнах очи и видях, че Шутът ме гледа.

— От елфовата кора е — каза той тихо.

— Да, от елфовата кора — съгласих се, но не можех да се самоубедя, че безнадеждността, която ме беше обзела, е само от отварата. Дали отчасти поне не произтичаше от безсмислието на собствения ми живот?

Шутът стана и закрачи нервно из стаята. Отиде два пъти от вратата до огнището и до прозореца, после свърна към долапа. Донесе брендито и две чаши. Стори ми се нелоша идея. Загледах го, докато ги пълнеше.

Пихме до късно през нощта. Шутът поде разговора. Мисля, че се опитваше да е забавен и да оправи настроението ми, но собственият му дух беше точно толкова унил, колкото и моят. От вицове за търговците на Бинград се прехвърли на някаква страховита история за морски влечуги, които се увивали в пашкули и излитали от тях като дракони. Когато настоях да разбера защо изобщо не съм виждал от тези дракони, той поклати глава.

— Закърнели са — каза тъжно. — Появяват се в късна пролет, слаби и хилави, като котенца, родени преждевременно. Може тепърва да израстат до истинското си величие, но засега горките същества се чувстват засрамени от крехкостта си. Не могат дори да си ловят храна. — Добре помня виновния му ококорен поглед. Златните му очи се впиха в мен. — Възможно ли е вината да е моя? — попита той тихо. — Дали не се обвързах с погрешния човек? — После отново напълни чашата си и я изпи до дъно, с решителност, която ми напомни за някой от мрачните изблици на Бърич.