Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Тази правота на единението ме обливаше, отмиваше гадната алчност на Умението, която преди това омърсяваше душата ми. Вдишах още по-дълбоко, а после бавно издишах, като последен дъх, и пожелах да се слея, да стана част от тази добра, ясна нощ.

Зрението ми се замъгли, раздвои се и се проясни. За едно мигновено дихание не бях себе си, не бях на склона на хълма близо до къщата си и не бях сам.

Отново бях момче, избягало от тесния затвор на каменни стени и объркани завивки. Тичах като лъч светлина през неопасани от овце пасища и напразно се опитвах да догоня спътничката си. Тя бе красива като осеяната със звезди нощ, светлокафявата й козина бе опръскана с тъмно. Движеше се недоловимо, като самата нощ. Следвах я, не с човешки очи, а с връзката на Осезанието, която ни свързваше. Бях пиян от любов към нея и от любовта към тази нощ, замаян от главоломния порив на тази дива свобода. Знаех, че трябва да се върна, преди да е изгряло слънцето. Тя знаеше, също така силно, че няма да се върнем, че не съществува по-хубаво време от сега, за да направим своето бягство.

А със следващия ми дъх това знание вече си бе отишло. Нощта все така цъфтеше и зовеше около мен, но бях пораснал мъж, а не момче, изгубено в чудото на своята първа връзка-Осезание. Не знаех кого са докоснали сетивата ми, нито къде са, нито защо така пълно сме сплели съзнанията си. Чудех се дали той ме съзнава така, както аз него. Нямаше значение. Където и да бяха, които и да бяха, желаех им добро в нощния им лов. Надявах се връзката им да продължи дълго и да остане дълбоко в костите им.

Усетих питащото подръпване на повода. Малта беше утолила жаждата си и нямаше желание да стои неподвижно, докато насекомите пируваха по нея. Усетих, че и моето топло тяло е привлякло гмеж от малки кръвопийци. Тя замята опашка, а аз размахах ръка около главата си, после отново поехме надолу. Прибрах я в обора и тихо се шмугнах в къщата. Нощни очи се беше проснал и ми бе оставил по-малко от половината от леглото, но нямах нищо против. Проснах се до него. Дъхът му бе по-утешителен от люлчина песен. Затворих очи и усетих повече мир, отколкото бях имал от седмици.

Събудих се леко и много рано. Малката ми пауза на склона, като че ли ме беше отморила повече от спането. Вълкът не се беше оправил толкова добре. Още спеше тежкия си изцеряващ сън. Малко ми стана гузно от това, но го потиснах. Онова, което бях направил със сърцето му, като че ли натоварваше ресурсите на тялото му, но определено беше по-добре, отколкото да го оставя да умре. Оставих го да спи.

Шута го нямаше наоколо, но вратата беше отворена, сигурен знак, че е излязъл навън. Напалих огъня, сложих котлето и си отделих повечко време за миене и бръснене. Тъкмо бях пригладил косата си зад ушите, когато чух стъпките на Шута на верандата. Влезе с кошница яйца в ръка и се закова на място. После се ухили.

— Я, та това е Фиц! Малко по-стар, малко по-похабен, но Фиц все пак. Чудех се как ли изглеждаш под онази четина.

Погледнах се в огледалото.

— Предполагам, че външността ми вече не дразни чак толкова. — Направих гримаса срещу огледалото и попих едно петънце кръв. Както обикновено, бях се порязал по стария белег, набраздил лицето ми от времето, прекарано в тъмниците на Бъкип. Благодаря ти, Славен. — Славея ми каза, че изглеждам много по-стар от годините си. Че мога да се върна в Бъкип, без изобщо да ме е страх, че някой ще ме познае.

Шутът изсумтя пренебрежително и сложи кошницата с яйцата на масата.

— Славея, както обикновено, греши в две отношения. За тези години и премеждия, които си преживял, изглеждаш забележително млад. Вярно е, че опитът и времето са променили чертите ти; хората, които помнят момчето Фиц, няма да го видят в теб. И все пак някои от нас, приятелю, биха те познали дори да ти бяха одрали кожата и да я бяха изгорили.

— Утешителна мисъл, няма що. — Оставих огледалото и се заех с приготвянето на закуската. — Твоят цвят се е променил — заявих след малко, докато чупех яйца в една купа. — Но ти самият не изглеждаш нито с ден по-стар от последния път, когато те видях.

Шутът пълнеше чайника с вряла вода.

— Присъщо е за расата ми — отвърна кротко. — Ние живеем по-дълго, тъй че се променяме по-бавно. Променил съм се, Фиц, въпреки че забелязваш само цвета на плътта ми. Когато ме видя последния път, тъкмо навлизах в пълнолетието си. В мен избуяваха всякакви нови чувства и идеи, толкова много, че едва успявах да задържа ума си върху текущите задачи. Като си спомня как се държах, ами… самият аз съм скандализиран. Вече съм много по-зрял, уверявам те. Знам, че си има време и място за всяко нещо и че това, за което съм предопределен, трябва да стои над всичко, което бих могъл да копнея да направя за себе си.