Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— И мисълта за моето оцеляване те натъжава? — попитах объркано.

— О, не. Това — никога. Но мисълта за това, през което трябва да преминеш, за да оцелееш, ме изпълва с предчувствие.

Избутах чинията си настрана — апетитът ми изведнъж беше изчезнал.

— Все още не те разбирам — казах раздразнено.

— О, разбираш — възрази той неумолимо. — Твърдиш, че не разбираш, защото така е по-лесно и за двама ни. Но този път, приятелю, ще ти го поднеса студено. Помисли си за последния път, когато бяхме заедно. Нямаше ли моменти, когато смъртта щеше да е по-лесна и по-безболезнена от живота?

Думите ми бяха като ледени късчета в корема ми, но ако не друго, поне съм упорит.

— Имаше. Но това кога ли не е истина?

Имаше наистина много редки моменти в живота ми, когато съм успявал да стъписам Шута така, че да онемее. Този беше един от тях. Той ме зяпна, странните му очи се разширяваха и разширяваха. После широка усмивка огря лицето му. Той скочи на крака толкова рязко, че едва не събори стола си, хвърли се напред и ме сграбчи в буйна прегръдка. Пое си дълбоко дъх, сякаш нещо свито в душата му се беше отприщило изведнъж.

— Разбира се, че е истина — прошепна в ухото ми. А след това, с вик, който едва не ме оглуши, повтори: — Разбира се, че е!

Преди да съм успял да се изтръгна от задушаващата му прегръдка, той се отскубна от мен. Завъртя се из стаята, при което простите му дрехи станаха шутовски пъстри, а после скочи леко на масата. Разпери широко ръце, все едно отново играеше за целия двор на крал Умен, а не за публика от един зрител.

— Смъртта винаги е по-безболезнена и по-лека от живота! Ти казваш истината. И все пак не избираме смъртта ден след ден. Защото в крайна сметка смъртта не е обратното на живота, а е обратното на избора. Смъртта е онова, което получаваш, след като не са ти останали никакви избори. Прав ли съм?

Колкото и заразително да беше шантавото му настроение, все пак успях да поклатя скептично глава.

— Представа нямам дали си прав, или грешиш.

— Тогава го приеми на честна дума. Прав съм. Защото не съм ли аз Белият ясновидец? И не си ли ти моят Катализатор, който идва, за да промени хода на цялото време? Погледни себе си. Не героя, не. Променящия. Онзи, който със самото си съществуване дава възможност на други да бъдат герои. Ах, Фиц, Фиц, ние сме тези, които сме и които винаги трябва да бъдем. И когато съм обезкуражен, когато съм обезсърчен толкова, че да си кажа: „Но защо да не мога да го оставя тук, да си намери колкото мир може?“, тогава, о, чудо на чудесата, ти проговаряш с гласа на Катализатора и променяш възприятието ми за всичко, което правя. И ми даваш възможност отново да съм онова, което трябва да съм. Белият ясновидец.

Седях и го гледах зяпнал. Въпреки усилията ми устата ми се изкриви в усмивка.

— Мислех, че дадох на други възможност да станат герои. Не пророци.

— О, стига вече. — Той скочи леко на пода. — Някои от нас трябва да са и двете, боя се. — Отърси се от въодушевлението, което го беше обзело, и изпъна кожения си елек. — Така. Да се върнем на първоначалния ми въпрос. Какви са задачите ни за днес? Мой ред е да ти дам отговора. Първата ни задача днес е да не мислим за утре.

Приех съвета му, поне за този ден. Правих неща, които не бях си позволявал да правя, защото не бяха сериозните задачи, свързани с подсигуряването на утрешния ден, а простичката работа, която ми носеше удоволствие. Поработих над мастилата си, не за да ги нося на пазара и да ги продавам, а да се опитам да направя истински пурпур за свое лично удоволствие. Не постигнах успех. Всичките ми пурпури станаха кафяви, щом изсъхнаха, но беше работа, която ме радваше. Колкото до Шута, той се позабавлява, като се хвана да резбова мебелите ми. Обърнах се, като чух стърженето на кухненския ми нож по дърво. Движението привлече окото му.

— Съжалявам — извини се той веднага.

Вдигна ножа между двата си пръста да ми го покаже, след което грижливо го остави на масата. Стана от стола си и отиде до дисагите си. Порови малко из тях и извади пакет фино наточени инструменти. Затананика си, върна се при масата и се захвана с един от столовете ми. Работеше с голи пръсти, смъкнал тънката ръкавица, с която обикновено прикриваше посребрената си от Умението ръка. Към края на деня простите ми груби столове се бяха сдобили с виещи се по гърбовете им листати лози и с по някое малко лице, надничащо между листата.

Когато вдигнах очи от работата си някъде в късния следобед, го видях да идва с дърва от купчината. Отдръпнах се от писалището си и го загледах, докато ги оглеждаше едно по едно и опипваше с пръстите си на Умението текстурата им, все едно можеше да разчете тайни, скрити за очите ми. Накрая си избра едно с чвор и се захвана с него. Затананика си, докато работеше.