Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Сигурно съм заспал. Когато отворих очи, беше късен следобед. За момент нямах представа къде съм, знаех единствено, че съм щастлив. Това бе толкова рядко чувство за мен, че просто останах да лежа, загледан в синьото небе, надничащо между листата. После усетих, че гърбът ми се е схванал от лежането на каменната пейка, а след това се сетих, че смятах още днес да занеса вино и храна на Шута. Какво пък, не беше късно за това. Станах, протегнах се и се разкърших.

Пътеката към кухнята водеше през билковите лехи. Точно сега бе времето на лавандулата и копъра и тази година ми се виждаха по-избуяли от обичайното.

— Само виж как са занемарили градината! — чух кисел женски глас. Много познат глас. — Срамота. Махни онзи бурен, ако можеш да го стигнеш.

А после чух гласа на Лейси.

— Това май не е бурен, мила. Мисля, че е невен… Както и да е, каквото и да беше, вече успяхте да го изкорените. Дайте да го хвърля в храстите, за да не го намерят.

Ето ги и тях, двете мили стари дами. Търпение беше с лятна рокля и шапка от времето, когато баща ми още е бил престолонаследник, а Лейси, както винаги, бе в простата роба на прислужница. Търпение държеше пантофите си в едната ръка и изтръгнатия невен в другата. Погледна ме с късогледите си очи. Може би видя само синьото петно на униформата.

— На това не му беше мястото тук! — заяви сурово и тръсна изскубнатото цвете. — Точно това е бурен, млади човече — растение, което расте не където му е мястото, така че стига си ме зяпал така! Майка ти не те ли е научила на обноски?

— О, Еда! — възкликна Лейси.

Помислих си, че все още имам някакъв шанс да се измъкна, обаче Лейси, флегматичната, надеждна Лейси бавно подбели очи и припадна направо насред лавандулите.

— Какво правиш, скъпа? Изпусна ли нещо? — възкликна Търпение. И понеже Лейси си остана да лежи неподвижно, се обърна вбесена към мен. — Видя ли какво направи! Уплаши горката старица до смърт! Не стой като истукан, глупак такъв! Вдигни я от лавандулите, преди съвсем да ги е смазала!

— Да, госпожо — казах и се наведох.

Лейси винаги е била пищна жена и годините не я бяха направили по-стройна. Все пак успях да я вдигна, отнесох я на сянка и я сложих на тревата. Търпение вървеше след нас, клатеше глава и мърмореше колко съм непохватен.

— Припада и от най-малкото нещо! Горката ми тя. По-добре ли ти е, мила?

Наведе се и я потупа по ръката. Клепачите на Лейси потрепнаха.

— Да донеса ли вода?

— Да. И по-живо. И не си помисляй да избягаш, млади човече. Ти си виновен за всичко това.

Изтичах в кухнята за чаша и я напълних от кладенеца. Когато се върнах, Лейси вече седеше, а лейди Търпение й вееше и я гълчеше и й съчувстваше едновременно.

— … и знаеш не по-зле от мен, че на нашата възраст очите правят номера. Че нали миналата седмица се опитах да прогоня шала си от масата, защото го взех за котката. Заради начина, по който се беше навил, нали разбираш.

— Милейди, не. Погледнете го хубаво. Или е той, или призракът му. Одрал е кожата на баща си на същата възраст. Вижте го само.

Коленичих до нея със сведен поглед и й подадох чашата.

— Малко вода, госпожо, и съм сигурен, че ще ви стане по-добре. Сигурно е от жегата.

Докато Лейси взимаше чашата, Търпение се пресегна и хвана брадичката ми.

— Погледни ме, млади човече! Погледни ме, казах! — И докато се навеждаше все по-близо и по-близо към мен, възкликна: — Моят Рицарин никога не е имал такъв нос. Но очите ми… напомнят. Ох. Ох, синът ми, синът ми! Не може да бъде. Не може да бъде!

Пусна ме и и тя седна. Лейси й предложи чашата и Търпение я взе машинално. Отпи, обърна се към прислужницата си и каза спокойно:

— Не би посмял. Не би го направил.

Лейси продължаваше да се взира в мен.

— Та нали чухте слуховете, милейди. И онзи Осезаващ менестрел ни пя песента за драконите и как Осезаващото копеле станал от гроба, за да служи на краля си.

— Не би посмял — повтори Търпение. Погледна ме и езикът ми замръзна за небцето. — Помогни ми да стана, млади човече. И на Лейси. Напоследък често й се случва да припада. Мисля, че е от прекаляването с рибата. При това с речна риба. От нея й треперят краката. Така че ни придружи до покоите ни.

— Да, госпожо. Ще се радвам да помогна да стане.

— Не се и съмнявам, че ще се радваш. Докато не се озовем зад затворена врата. А сега я хвани за ръката и й помогни.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, защото Търпение се вкопчи в другата ми ръка, сякаш можеше да я отнесе река, ако се пусне.