Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Но ме хвана с мокрите си от сълзи длани, придърпа ме и ме целуна по челото. После ме пусна и ме изгледа сурово. Върхът на носа й бе много червен.

— Ще се наложи да ти простя. Еда знае, утре мога да се строполя мъртва, но колкото и да съм ти сърдита, не искам да изживееш остатъка от живота си и да съжаляваш, че съм умряла, преди да ти простя. Но това не значи, че ще престана да съм ти ядосана, нито пък Лейси. Заслужаваш си го.

Подсмръкна още по-силно. Лейси й подаде носна кърпичка и ме погледна укорително. Съвсем ясно виждах как годините са заличили границите между господарка и прислужница.

— Да. Заслужавам си го.

— Е, ставай тогава. Нямам желание да си кривя врата, докато те гледам да клечиш на пода. И откъде го измисли да се облечеш като страж? И каква е тази глупост да се върнеш в замъка? Нима не знаеш, че все още има хора, които с радост биха те видели мъртъв! Тук не си в безопасност, Том. Когато се върна в Трейдфорд, идваш с мен. Може би ще успея да те представя за градинар или за сина на някоя блудна братовчедка. Не че ще ти позволя да докоснеш растенията ми. Нищо не разбираш от цветя и градини.

Изправих се бавно. Не успях да се сдържа.

— Мога да ти помогна с плевенето. Знам как изглеждат невените дори и когато нямат цветчета.

— Ето! Видя ли, Лейси? Аз му прощавам, а той тутакси почва да ми се подиграва!

Внезапно закри уста, сякаш за да не се разхлипа отново. Сухожилията и сините вени изпъкваха на ръката й. Пое рязко дъх.

— Май ще си изпия брендито. — Вдигна чашата и отпи. Погледна ме над нея и очите й отново се напълниха със сълзи. Остави чашата и поклати глава. — Ти си тук и си жив. И аз не зная защо плача. Освен за тези завинаги изгубени шестнайсет години и за внучката ми. Как можа, негодник такъв! Разказвай. Разказвай какво толкова важно си правил, че не си успял да намериш време да се прибереш у дома.

И изведнъж всички толкова основателни причини да не съм отишъл при нея ми се сториха тривиални. Можех да намеря начин.

— Ако не бях дал болката си на каменния дракон, сигурно щях да намеря начин, колкото и да е рисковано — чух се да казвам. — Може би трябва да задържиш болката и загубата си, за да знаеш, че можеш да преживееш всичко, което ти стовари животът. Може би, ако не намериш място за болката в себе си, се превръщаш в страхливец.

Търпение плесна по масата и изохка от болка.

— Не ми трябват лекции по морал, а отчет. Без никакви извинения!

— Никога няма да забравя ябълките, които ми пускаше през решетките на килията. Двете с Лейси бяхте невероятно храбри да дойдете при мен в тъмницата и да застанете на моя страна, когато малцина други смееха да го направят.

— Престани! — възмутено изсъска тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Така ли обичаш да се развличаш напоследък? Като караш стари дами да плачат за теб?

— Не е нарочно.

— Тогава разказвай какво е станало с теб. От последния път, когато те видях.

— Милейди, бих го направил с най-голяма радост. И ще го направя, обещавам. Но когато ви срещнах, бях тръгнал на належаща задача. Трябва да я изпълня, докато още е светло. Пуснете ме и обещавам, че утре ще се върна и ще ви разкажа всичко.

— Не. Разбира се, че не. Каква задача?

— Спомняте ли си моя приятел Шута? Разболя се. Трябва да му занеса билки, храна и вино.

— Онова момче с клисавото лице? Винаги е бил болнаво дете. Ядеше твърде много риба, ако питаш мен. Само от това е.

— Ще му предам. Но трябва да ида при него.

— Кога го видя за последен път?

— Вчера.

— Аз пък не съм те виждала от шестнайсет години. Може да изчака реда си.

— Но той не е добре.

Търпение тресна чашката си в чинийката.

— И аз не съм добре! — възкликна и по лицето й отново потекоха сълзи.

Лейси я потупа по рамото и каза:

— Не винаги е с ума си. Особено когато е уморена. Пристигнахме сутринта. Казах й, че трябва да почива, но тя поиска да подиша чист въздух в градината.

— И какво лошо има в това? — остро попита Търпение.

— Нищо — побързах да отговоря. — Абсолютно нищо. Ела. Ела да си легнеш, а аз ще седна до теб и ще почна да ти разказвам. Като заспиш, ще изляза и утре ще дойда пак да продължа. Шестнайсет години не могат да се разкажат за един час, нито дори за ден.

— За да разкажеш шестнайсет години, ще ти трябват поне още толкова — отсече Търпение. — Хайде, помогни ми. Още съм схваната от пътуването, нали разбираш.

Облегна се на ръката ми и я заведох до леглото. Тя седна със стон и когато пухеният дюшек се огъна под нея, измърмори: