Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Бях поразен.

— Не съм. Не съм те избирал. Ти си я имаш, родена си с нея. И по някакъв начин се свързахме. Дълго време дори не осъзнавах, че си някъде наблизо и наблюдаваш живота ми.

— Понякога това беше очевидно — отбеляза тя, но преди да се запитам какво ли съм разкрил неволно за себе си, добави: — И сега я имам като някаква болест, която ме принуждава завинаги да служа на кралицата. И на крал Предан, когато я наследи. Не можеш дори да си представиш какъв товар е това за мен.

— Имам известна представа — отвърнах тихо. И след като тя продължи да седи мълчаливо пред мен, попитах: — Не трябва ли да тръгваш? По-добре е да пътуваш денем, по светло.

— Току-що се срещнахме, а ти вече гориш от желание да се разделим. — Сведе очи към земята. Поклати глава и внезапно се превърна в Копривка от сънищата ни. — Изобщо не си представях първата ни среща по такъв начин. Помислих си, че ще се зарадваш да ме видиш, че ще се смеем и ще бъдем приятели. — Изкашля се и призна срамежливо: — Преди много време, когато за пръв път започнах да сънувам за теб и вълка, често си въобразявах, че наистина ще се срещнем някой ден. Представях си, че ще си на моята възраст и красив по някакъв вълчи начин, и че ще ме намериш за хубава. Глупаво, нали?

— Съжалявам, че те разочаровам — казах внимателно. — Но определено си хубава.

Тя ме изгледа така, че да разбера, че подобни комплименти от застаряващ страж я карат да се чувства неудобно. Илюзиите й създаваха преграда, която не бях очаквал. Пристъпих към нея и клекнах, за да я погледна в очите.

— Какво ще кажеш да започнем отново? — Протегнах й ръка. — Аз съм Сенковълк. Копривке, не можеш да си представиш откога копнея да се срещна с теб.

Гърлото ми внезапно се стегна. Надявах се, че очите няма да се напълнят със сълзи. Дъщеря ми се поколеба и пое ръката ми. Нейната беше нежна като на истинска лейди, но загоряла от слънцето, а дланта й бе мазолеста. Докосването засили връзката ни чрез Умението и сякаш стисна сърцето, а не пръстите ми. Дори да исках да скрия какво чувствам към нея, не бих могъл. Мисля, че това разруши някаква нейна стена срещу мен.

Тя погледна лицето ми, което сега бе на едно ниво с нейното. Погледите ни се срещнаха и изведнъж долната й устна затрепери като на малко дете.

— Татко е мъртъв! — изхлипа тя. — Татко е мъртъв и не знам какво да правя! Как ще я караме? Рицарин е още съвсем малък, а мама нищо не разбира от коне. Вече говори да ги продадем и да се преместим в някой град. Казва, че не може да живее там, след като баща ми явно го няма! Всичко ще се разпадне… Аз ще се разпадна! Не съм толкова силна, колкото всички очакват от мен. Но трябва.

Изправи гръб и ме погледна.

— Трябва да съм силна — повтори решително, сякаш това можеше да превърне костите й в желязо.

Като че ли проработи. Нямаше сълзи. Това бе храброст на отчаянието. Прегърнах я и я притиснах към себе си. За пръв път в моя и нейния живот прегръщах дъщеря си. Орязаната й коса бодеше брадичката ми и единственото нещо, за което можех да мисля, бе колко много я обичам. Отворих се и оставих любовта ми да се излее в нея. Усетих смайването й, както от дълбочината на чувствата ми, така и от факта, че относително непознат може да я докосва по такъв начин. Опитах се да обясня.

— Ще се грижа за теб — казах й. — Ще се грижа за всички вас. Обещах… Обещах на татко ти, че ще го направя. Че ще се грижа за теб и за малките ти братя. И ще го направя.

— Не можеш. Не и като него — рече тя, но веднага се опита да смекчи думите си. — Наистина вярвам, че ще опиташ. Но на света няма никой друг като татко ми. Никой.

Остави ме да я прегръщам още малко, след което внимателно се освободи. Изглеждаше поуспокоена.

— Конят ми е оседлан и чака. И пратеният от кралицата страж ще ме чака. — Пое дълбоко дъх, задържа го и издиша бавно. — Трябва да вървя. Вкъщи има много работа. Мама не може да се оправя с децата така лесно без татко. Трябва да съм с нея.

Намери кърпичката си и избърса сълзите, които така и не се бяха появили.

— Да. Наистина трябва. — Поколебах се. — Татко ти ми заръча да предам нещо. Може да ти се стори странно или неуместно, но за него бе важно.

Копривка ме погледна въпросително.

— Когато Малта се разгони, да й се качи Руди.

Тя закри уста с длан и се изсмя нервно.

— Откакто кобилата дойде при нас, двамата с Рицарин все спореха за това. Ще му кажа. — Отстъпи две крачки и повтори: — Ще му кажа.

После се обърна и тръгна.

Останах в Женската градина. Чувствах се ограбен. После се усмихнах тъжно. Седнах на пейката. Беше лято и ароматите на билки и цветя изпълваха въздуха, но въпреки това усещах уханието на косата на дъщеря ми и го вдишвах с наслада. Вперих поглед в далечината над един люляк и се замислих. Явно щеше да ми трябва много повече време от очакваното, за да опозная дъщеря си. Може би никога нямаше да настъпи подходящо време да й кажа, че аз съм баща й. Но точно това сега не ми се струваше толкова съществено, колкото преди. Много по-важно бе да намеря начин да вляза в живота им, без да причиня болка и раздори. Нямаше да е лесно. Но щях да го направя. Някак.