Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Лейси наистина залиташе и се почувствах виновен, че я бях стреснал така. Не ми продумаха нито дума, макар че Търпение на два пъти посочи гъсеници по розите и заяви, че подобно нещо навремето било немислимо. Влязохме в замъка, но ни предстоеше дълъг път през Голямата зала, а после нагоре по широкото стълбище. Бях благодарен, че се изкачваме само до първата площадка, защото Търпение ругаеше ужасно на всяко стъпало, а коленете на Лейси тревожно скърцаха. Продължихме по коридора и Търпение махна с ръка към една от вратите. Това бяха едни от най-добрите покои в Бъкип и ми стана изключително приятно, че кралица Кетрикен й е оказала такова уважение. Пътният сандък на лейди Търпение вече беше отворен насред стаята, на лавицата над камината бе кацнала шапка. Кетрикен дори си бе спомнила, че лейди Търпение предпочита да се храни в покоите си — до прозореца имаше два стола и маса, огрявана от слънчевите лъчи.

Помогнах им да се настанят и когато седнаха, ги попитах необходимо ли им е още нещо.

— Шестнайсет години — рязко отвърна Търпение. — Можеш да ми донесеш шестнайсет години! Затвори я тая врата. Не мисля, че ще е добре из цял Бъкип да плъзнат слухове. Шестнайсет години и ни вест, ни кост. Том, Том, какво си мислил?

— Най-вероятно изобщо не е мислил — обади се Лейси и ме погледна с очи на мъченица.

Думите й ме жегнаха — когато бях дете, Лейси винаги заставаше на моя страна, когато си имах проблеми с Търпение. Изглежда, съвсем се беше оправила от припадъка. Бузите й отново бяха поруменели. Надигна се с мъка от стола и отиде в съседната стая. След малко се върна с малък поднос, върху който имаше три чаени чаши и гарафа бренди. Постави го на масичката и трепнах при вида на подутите й кокалчета и изкривени пръсти. Възрастта бе съсипала чевръстите ръце, които навремето така умело плетяха дантели.

— Мисля, че всички трябва да пийнем по глътка. Уф, страшно ме изплаши в градината. Без да броим годините скръб.

— Шестнайсет — уточни Търпение, ако случайно съм успял да го забравя. Обърна се към Лейси. — Нали ти казах, че не е мъртъв! Когато приготвяхме тялото му за погребение, докато миех студените му крака, ти казах, че не може да е мъртъв. Не знам откъде знаех, но бях сигурна. И се оказах права!

— Мъртъв си беше — възрази Лейси. — Милейди, дъхът му не замъгляваше огледалото, сърцето му изобщо не биеше. Мъртъв си беше. — Посочи ме треперещ пръст. — А сега не си. Дано да имаш добро обяснение, млади човече.

— Беше идея на Бърич — започнах аз, но преди да успея да кажа още нещо, Търпение възкликна:

— Трябваше да се сетя, че той е в дъното на всичко това! Твоето момиче отглеждаше през всички тези години, нали? Три години след като те погребахме, чухме слух. Тенекеджията Котълсби, дето продаваше такива хубави игли, ни каза, че видял Моли в някакво градче с малко момиченце. Помислих си: колко малко? Защото когато Моли така внезапно напусна, казах на Лейси, че повръща и спи като бременна жена. И изчезна преди дори да успея да й предложа да й помогна с детето. Твоята дъщеря, моята внучка! По-късно чух, че Бърич се е събрал с нея, и когато поразпитах, се оказа, че според Бърич всичките им деца са от него. Така значи. Трябваше да се сетя. Трябваше да се сетя.

Изобщо не предполагах, че Търпение е била толкова добре осведомена. А трябваше да се сетя. В дните след смъртта ми тя въртеше замъка Бъкип и бе създала значителна мрежа осведомители.

— Май малко бренди няма да ми се отрази зле — казах тихо.

Посегнах към гарафата, но Търпение ме плесна през ръката и викна сърдито:

— Аз ще налея! Виж го ти! Преструва се на мъртъв и изчезва от живота ми за шестнайсет години, а после преспокойно се появява и ще си налива от собственото ми бренди! Ама че нахалство!

Отвори гарафата, но ръката й трепереше толкова силно, че заплашваше да олее цялата маса. Взех я от ръката й и тя се разхълца. Докато наливах, вече хлипаше. Косата й, която и без това не търпеше дълго време прически, се беше разрошила. Кога бе успяла да побелее толкова? Коленичих пред нея и се насилих да я погледна в помътнелите очи. Тя скри лицето си с ръце и се разхлипа още по-силно. Внимателно свалих ръцете й.

— Моля те, повярвай ми. Изборът не беше мой, майко. Ако можех да се върна при теб, без да изложа на риск любимите си хора, щях да го направя. Знаеш го. А начинът, по който подготви тялото ми за погребението, спаси живота ми. Благодаря ти.

— Чуден момент да ме наричаш „майко“ след толкова години — изсумтя тя, после подсмръкна. — Бърич не разбира от нищо, освен ако не е с четири крака и копита.