Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

И тогава, толкова внезапно, колкото се бе съживила, тя го пусна. И сякаш изгубила интерес към него, се извърна и отново повдигна лице към слънчевите лъчи. Стори ми се, че въздъхна дълбоко още веднъж, след което отново затвори очи. Застина неподвижна. Сияещата Петльова корона се бе превърнала в част от Момичето върху дракона.

А Шутът, освободен от нежеланата близост, изведнъж се отпусна и започна да се свлича. Почти изгубил съзнание, падна от гърба на дракона и едва успях да го уловя и да не позволя наскоро заздравелите му рани да се отворят. Въпреки това той изкрещя, когато се озова в обятията ми. Усещах го как трепери като болен от треска.

— Това е прекалено — простена жално. — Ти си прекалено много човек, Фиц. Не съм направен за подобно нещо. Вземи го от мен, вземи го или ще умра.

— Какво да взема? — попитах рязко.

— Болката — изпъшка той. — Живота си.

Застинах. Не разбирах какво има предвид. А той приближи устни до моите.

Може би искаше да е нежен. Но въпреки това приличаше повече на ухапване на змия, отколкото на нежна целувка, когато устните му докоснаха моите и потече отровата на болката. Мисля, че ако със страданието не бе смесена и любовта му, сигурно щях да умра. Беше изгаряща, изпепеляваща целувка, поток от спомени, който не можех да откажа, след като потече. Никой човек на зрели години не бива да изпитва наново цялата страст, на която е способен един младеж. С възрастта сърцата ни стават чупливи. Моето едва не се пръсна от този порой.

Беше буря от емоции. Не бях забравил майка си. Само я бях прогонил в една част от сърцето ми и отказвах да отварям вратичката към нея, но тя винаги си бе там с дългата си златна коса, ухаеща на невен. Спомних си и баба си, също от Планинското кралство, а дядо ми бе прост страж, отдавна служещ в Лунно око и приел планинските обичаи. Разбрах всичко това за един ослепителен миг и си спомних как майка ми ме викаше от пасищата, където трябваше да паса овцете, макар да бях едва петгодишен. „Кепет, Кепет!“ — звънеше ясният й глас и аз тичах към нея бос по тревата.

И Моли… как бих могъл да прогоня миризмата и вкуса й, сладки като мед и билки, начина, по който смехът й пееше като звънчета, когато я гонех по брега, червената й пола, мятаща се около голите й прасци, или усещането за косата й в ръцете ми, тежките кичури, преплитащи се в грубите ми длани? Очите й бяха тъмни, но блестяха със светлината на свещите, когато ги поглеждах, докато се любехме в слугинската й стая в замъка Бъкип. Тогава си мислех, че тази светлина ще принадлежи единствено на мен.

И Бърич. Той бе истински баща за мен, а после приятел, когато станах достатъчно висок, за да стоя до него. Част от мен разбираше как се е влюбил в Моли, след като е решил, че съм мъртъв, но друга част бе вбесена и наранена въпреки здравия разум, задето бе взел за съпруга майката на дъщеря ми. В незнанието и страстта си той ми бе откраднал жената и детето.

Удар след удар се стоварваше върху мен. Бях нажежено желязо върху наковалнята на паметта. Отново линеех в тъмницата на Славен. Усетих миризмата на гнила слама, чувствах студения допир на камъка върху разбитата си уста и буза, докато лежах и се опитвах да умра, за да не може да ме наранява повече. Като болезнено ехо се върна споменът за побоя на Гален години преди това, на върха на каменната кула, която наричахме Градината на кралицата. Беше ме нападнал физически и с Умението, а накрая бе осакатил магията и бе внедрил в ума ми, че съм некадърник и е по-добре да сложа край на живота си, отколкото да живея и да срамя фамилията си. Беше ми дал завинаги спомена за това какво е да си на крачка от самоубийството.

Всичко това бе ново, всичко се случваше едновременно, одираше душата ми и ме оставяше да съхна изкормен на соления вятър.

Върнах се в лятото и отслабващите слънчеви лъчи. Сенките под дърветата бяха станали по-тъмни. Проснах се на земята, скрил лице в ръце, неспособен дори да плача. Шутът седна до мен на окапалите листа, потупваше ме по гърба като малко дете и ми пееше някаква нежна глупава песничка на древния си език.

— Вече всичко е наред, Фиц — каза ми тихо. — Отново си едно цяло. Този път, когато се върнем, ще изминеш целия път до стария си живот. Целия.

След известно време открих, че отново мога да дишам дълбоко. Изправих се бавно. Движех се толкова трудно, че Шутът ме хвана да ме поддържа. Но не слабостта, а учудването забавяше крачките ми. Бях като слепец, който е прогледнал отново. Очертанията на всяко листо изпъкваха ярко, когато го погледнех, виждах жилките му като тънка дантела, виждах накацалите по него насекоми. Птици се надпяваха над нас и ги долавях с Осезанието си толкова силно, че не можех да се съсредоточа върху тихите въпроси, които ми задаваше Шутът. Светлината се спускаше на потоци през балдахина от листа и озаряваше гората със златни колони. Тук-там проблясваше реещ се във въздуха прашец. Стигнахме до потока и коленичих да пия от студената сладка вода. Но когато се наведох, движението на водата върху камъните внезапно ме заплени и привлече вниманието ми към чистия възтъмен свят на дъното. Тинята се наслагваше на шарки върху огладените камъчета, водните растения нежно се люлееха в течението. Сребърна рибка се мярна между тях и се скри под потънало кафяво листо. Докоснах го с пръст и се разсмях на глас, когато рибката се хвърли да се спасява. Вдигнах очи към Шута, за да видя дали и той я е забелязал. Той ме гледаше нежно, но сериозно. Постави ръка на главата ми като баща, благославящ детето си.