Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Разбира се, Шутът бе отишъл при Момичето върху дракона. Стоеше неподвижно пред нея с короната в ръка. Другата му ръка бе положена върху рамото на дракона и забелязах, че Умелите му пръсти докосват създанието. Взираше се със застинало лице във фигурата на яхналото го момиче. Беше завладяващо прекрасна. Косата й бе по-златна и от тази на Шута, падаше върху раменете й и ги галеше с къдрите си. Кожата й бе като сметана. Носеше жакет в ловджийско зелено, но беше боса. Драконът й бе още по-грациозен, люспите му блестяха като тъмни изумруди. Притежаваше небрежната грация на спяща ловна котка. Когато я видях за последен път, тя бе полегнала и спеше върху дракона, обгърнала гъвкавата му шия. Сега седеше изправена. Очите й бяха затворени, но бе вдигнала лице, сякаш се наслаждаваше на слънчевите лъчи, докосващи бузите й през короните на дърветата. На устните й имаше едва доловима усмивка. Смазаните растения под спящия дракон показваха, че е летяла съвсем неотдавна. Явно тя бе отнесла Шута на Аслевял и се бе върнала тук, за да се присъедини към другарите си в съня.

Мислех си, че крача безшумно, но Шутът все пак извъртя глава към мен.

— Помниш ли как се опитвахме да я освободим онази нощ?

Сведох глава. Все още се чувствах малко засрамен, че съм бил толкова млад и нетърпелив.

— Оттогава все се разкайвам.

Бях я докоснал с Умението, като си мислех, че това може да се окаже достатъчно, за да се освободи. Но вместо това я накарах да страда.

Той бавно кимна.

— А втория път, когато я докосна? Помниш ли?

Въздъхнах тежко. Вторият път бе в нощта, когато скитах чрез Умението и видях как Моли взема Бърич за съпруг. По-късно същата вечер носих тялото на Искрен, който бе взел моето, за да си направи син. Именно тогава кралица Кетрикен зачена Предан. Не знаех, че това е намерението му. Бродех из кариерата за паметен камък. Бродих, докато с Нощни очи не се натъкнахме на занимаващия се със забранена работа Шут. Сечеше камъка при краката на дракона и се опитваше да завърши статуята и да я освободи. Дожаля ми за него, толкова силно бе съпричастието му към създанието. Знаех също какво наистина е нужно за съживяване на дракон — трябваше не само да работиш камъка с ръцете си, но и да му дадеш живота си и спомените си, любовта, болките и радостите. И така допрях посребрените от Умението пръсти на Искрен в каменната плът на Момичето върху дракона и излях в нея цялата мъка и болка на краткия си живот, за да ги вземе и да оживее с тях. Дадох на дракона спомена за изоставилите ме родители, които ме бяха дали на грижите на непознати, както и всичко, което бях понесъл от ръцете на Гален и в тъмницата на Славен. Дадох спомените си, за да ги запази, да ги задържи и да оформи себе си с тях. Дадох самотата си като дете и всяка пронизваща мъка от онази нощ. Правех го доброволно и усетих как болката ми намалява, макар че светът около мен стана някак притъпен и любовта ми малко намаля. Щях да дам много повече, ако вълкът не ме бе спрял. Нощни очи ме наруга и каза, че няма желанието да бъде обвързан с Претопен. Тогава не схванах какво има предвид. Сега, след срещата ми с воините на Бледата жена, думите му ми бяха ясни.

Помислих си, че разбирам и какво е намислил Шутът и защо е дошъл тук.

— Не го прави! — замолих го и когато той ме погледна изненадано, добавих: — Знам, че искаш да дадеш спомените си за мъченията на камъка. Момичето върху дракона може да ги вземе от теб и да ги запази затворени завинаги, така че да не могат да те измъчват повече. Ще подейства. Знам го. Но това си има цена, Шуте. Когато притъпиш болката и я скриеш от себе си…

Не довърших. Не исках да прозвучи като самосъжаление.

— Притъпяваш и радостите си.

Каза го съвсем просто. Извърна се за известно време от мен със стиснати устни. Запитах се дали не претегля едното и другото. Дали щеше да реши да се отърве от нощните ужаси с цената да се лиши от радостта от новото утро?

— Видях го в теб, след това — каза той. — Почувствах се виновен. Ако не бях работил върху Момичето, никога не би го направил. Искаше ми се да върна нещата назад. Години по-късно, когато дойдох да те видя в къщичката ти, си помислих: „Със сигурност вече се е излекувал. Няма начин да не се е възстановил“. — Погледна ме в очите. — Но грешах. Ти беше просто… спрял. В известен смисъл. Да, сигурно си станал по-стар и по-мъдър. Но сам не беше направил нито един опит да се върнеш към живот. Мисля обаче, че за вълка ти е било още по-лошо. Живееше като мишка в стената благодарение на трохите внимание, които ти подхвърляше Славея. И колкото и да е дебелокожа, дори самата тя го виждаше. Тя ти даде Хеп и ти го прие. Но ако не го бе стоварила пред прага ти, щеше ли да потърсиш някого, с когото да споделиш живота си? — Наведе се към мен. — Дори след като се върна в Бъкип и в някогашния си свят, ти странеше от него. Независимо какво правех и предлагах. Моя черна. Не можеше да се сближиш дори с кон.