Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Ако си мисля за всичко случило се с мен като за свързана верига, която в крайна сметка ме довежда до това място, да те видя как си коленичил до водата, жив и едно цяло, то… то цената не е била твърде висока. Като те гледам така, това ме лекува.

Прав беше. Отново бях едно цяло.

Не напуснахме площада тази вечер. Запалих огън и прекарах по-голямата част от нощта загледан в него. Сякаш подреждах свитъци или билки за Сенч — така преминах през всичките години, откакто бях дал половината си живот, и пренаредих опита си за тях. Полустрасти. Връзки, в които не давах нищо и нищо не получавах. Отстъпления и лавирания. Оттегляне. Шутът лежеше между огъня и мен и се преструваше, че спи. Знаех, че будува с мен.

— Зло ли ти причиних? — попита ме той, когато утрото вече наближаваше.

— Не — отвърнах тихо. — Аз сам съм си причинил зло преди много години. А ти ме върна на правия път, за да го поправя.

Не знаех как ще го направя, но знаех, че ще го направя.

На сутринта угасих тлеещите въглени. Оставихме шатрата на Праотците да се издува на вятъра и избягахме от приближаващата лятна буря. Разделихме си зимното ми облекло, след което той докосна с пръсти китката ми и влязохме в Стълба, свързани чрез Умението.

Озовахме се в стаята в ледения дворец на Бледата жена. След две олюляващи се крачки Шутът изпъшка и се свлече на колене. На мен пътуването през Стълба не ми се отрази толкова зле, макар за момент да усетих световъртеж. Студът ме сграбчи почти моментално. Помогнах на Шута да стане. Той се огледа учудено, трепереше. Дадох му малко време да се съвземе и да разгледа покритите със скреж стъкла, виелицата навън и Стълба на Умението.

— Хайде — казах му тихо.

Слязохме по стълбите и спряхме в стаята с картата. Шутът погледна изрисувания на нея свят. Дългите му пръсти се плъзнаха по вълнуващото се море и се върнаха към Бък. Посочи четирите скъпоценни камъни край Бъкип, без да ги докосва.

— Тези камъни… Стълбове на Умението ли означават?

— Мисля, че да — отвърнах. — Би трябвало да са Камъните свидетели.

Той погали тъжно и умислено крайбрежието далеч на югоизток от Бъкип. Там не блестеше нито един камък. Поклати глава.

— Там вече не живее никой, който да ме познава. Глупаво е дори да си го помислям.

— Никога не е глупаво да си помислиш за завръщане у дома — уверих го. — Ако помоля Кетрикен…

— Не, не, не — тихо рече той. — Това беше просто мимолетна фантазия, Фиц. Не мога да се върна там.

Когато приключи с разглеждането на картата, слязохме долу, дълбоко в синкавата светлина на лабиринта. Имах чувството, че се спускаме в стар кошмар. Докато вървяхме, видях как безпокойството му се засилва. Стана по-блед, но не само заради студа. Изчезващите синини по лицето му изпъкнаха като сенки на властта на Бледата жена над нас. Докато обикаляхме помещение след помещение, прелестта на това място ме докосна, макар и да се тревожех за Шута, който все повече се уморяваше и не казваше нито дума. Може би не бяхме преценили добре и още не бяхме готови да се върнем на мястото, където бе преживял такива мъчения.

Много от покоите в каменното ниво изглеждаха недокоснати от вандализма и деградацията, които бях видял в ледената крепост. Каменните греди бяха покрити с изящни изображения на гори, листа, риби и птици, мотивите се повтаряха по фризовете. Изглеждаха екзотични и чужди, цветовете бяха или твърде пастелни, или твърде замъглени за вкуса на Шестте херцогства. Човешките фигури бяха издължени, с изрисувани очи и странни знаци по лицата. Напомняха ми за Селден, бинградския търговец с неестествените люспи по лицето. Споделих го с Шута и той кимна. По-късно, докато вървяхме по поредния каменен коридор, ме попита:

— Виждал ли си бяла роза, която е расла години наред до червена?

— Сигурно — отвърнах, мислех си за градините в Бъкип. — Защо?

Ъгълчето на устата му се повдигна леко.

— Сигурно си ги виждал, без да ги забелязваш. След години подобна близост се стига до размяна. Най-ясно личи при белите рози, които могат да порозовеят или по чисто белите им преди листенца да се появят червени жилки. Става така, защото разменят самата си същност.

Погледнах го объркано, зачуден накъде ли се е зареял умът му и трябва ли да се тревожа. Той поклати глава.

— Търпение. Нека обясня. Драконите и хората могат да живеят заедно. Но когато го правят твърде дълго, започват да си влияят едни на други. Праотците са били в близост до драконите поколения наред. — Поклати глава малко тъжно. — Трансформацията никак не е изящна. Понякога излагането е твърде голямо и децата не оцеляват много след раждането си или пък животът им е кратък. За малцина той може да бъде продължен, но за сметка на плодовитостта. Праотците са били дълголетна раса, но не били плодовити. Децата се раждали рядко и били голямо съкровище.