Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Чукай! — казах му, но когато той само ме погледна със замъглени от изтощение очи, се пресегнах през него и заблъсках с юмрук по дървото.

Вратата се отвори веднага — явно ни очакваха. Шутът замръзна и се взря в усмихващия се Черен мъж, който се изправи пред нас.

— Измръзнал е и е ужасно уморен — казах и го бутнах вътре.

Затворих вратата и с благодарност пристъпих в уютното помещение. Примигнах, за да свикна с полумрака след яркия ден. Черният мъж и Шутът се взираха един в друг сякаш не вярваха на очите си.

— Той беше мъртъв — отсече Черният мъж. — Той умря.

Очите му се бяха ококорили.

— Да. Беше — потвърдих аз. — Но аз съм Изменящият. Променям нещата.

И тогава Шишко скочи от мястото си до огъня и ме прегърна с късите си ръце. Затанцува около мен като мече.

— Върна се! Върна се! Мислех, че няма да се върнеш. Сенч каза: „Корабът идва“, а аз му казах: „Но него го няма и аз няма да се кача на кораб“. И той каза: „Така или иначе, идва“. И наистина дойде, но никой не го чакаше на брега и си замина, защото казах: „Не, няма да се връщам съвсем сам, а и изобщо няма да се качвам на кораби!“ — Спря да подскача и на лицето му се появи доволна усмивка. — Или си мъртъв, или Сенч ти е толкова ядосан, че ще ти се прииска да си умрял. Така ми каза той. Предан. А, и главата на дракона, забравих да ти кажа за главата на дракона. Копривка го направи! Прати главата на дракона в майчиния дом и всички страшно се изненадаха. Без мен. Тя ми каза, че може да го направи, може да поговори с Тинтаглия и да я накара да съжалява, ако не я послуша. И тя я послуша. И сега всичко е наред.

Последното бе казано с такава увереност, че ми бе трудно да погледна надолу към радостното му кръгло лице и да кажа:

— Май не разбрах и половината от това, което ми каза. Явно ме е нямало доста повече време, отколкото си мислех. Но се радвам, че се върнах.

Освободих се от прегръдката му. В другата половина на стаята се бе възцарила тишина. Черният мъж и Шутът се гледаха, но не враждебно, а невярващо. Сега, когато ги виждах заедно, забелязвах сходство помежду им, но то се дължеше по-скоро на древно родословие, отколкото на семейна прилика. Черният мъж заговори пръв. Съвсем тихо.

— Добре дошъл.

— Никога не съм те виждал — изумено рече Шутът. — Във всички възможни варианти на бъдещето не съм виждал нито веднъж теб .

Внезапно започна да трепери и разбрах, че е на края на силите си. Черният мъж явно също го усети, защото побутна една възглавница по-близо до огъня и забързано му направи знак да седне. Шутът по-скоро се свлече върху нея.

— Не ми е чак толкова студено — слабо каза той. — Аз съм просто… извън своето време, Фиц. Аз съм риба във въздуха или птица под водата. Намирам се отвъд живота си, вървя пипнешком всеки ден и се питам какво да правя със себе си. Трудно е. Много ми е трудно.

Гласът му ставаше все по-тих и по-тих. Погледна Черния мъж, сякаш го молеше за помощ.

Не знаех какво да му кажа. Може би негодуваше, че съм му спечелил още живот? Тази мисъл беше болезнена, но премълчах. Гледах как Черният мъж се мъчи да намери подходящите думи.

— На това мога да те науча… — Гласът му замря. На лицето му бавно като изгрев се появи усмивка. Наведе се към Шута и каза нещо на непознат език.

Шутът се отвори към него като цвете към светлина. Трепереща усмивка озари лицето му и той колебливо отговори на същия език. Черният мъж възкликна възторжено. Посочи гърдите си и бързо каза нещо, след което сякаш се сети за добрите обноски, взе котлето и една чаша, напълни я с изящно движение и я сложи пред Шута. Той му отговори с благодарствена тирада. Езикът им като че ли се нуждаеше от твърде много думи, за да изрази съвсем прости неща. Нито една негова сричка не ми се виждаше позната. Гласът на Шута започна да става все по-слаб. Накрая той пое дъх и май довърши речта си.

Почувствах се обиден като дете, на което не обръщат внимание. Шутът, изглежда, го усети и бавно се обърна към мен. Отметна косата си с треперещите си пръсти.

— Не съм чувал езика на детството ми, откакто… откакто напуснах дома си. Да го чуя отново е същински балсам.

Сенч и Предан явно бяха разбрали от Шишко, че съм се върнал, защото така заблъскаха защитните ми стени, че се почувствах подложен на обсада. С неохота реших, че е време да ги пусна. Взех чашата чай, която вече ми бе налял Черният мъж, седнах до огъня и когато видях, че Шутът пак оживено говори с домакина ни, се предадох и свалих стените.

Гневът, страхът и отчаянието на Сенч превариха всички мисли и ме заблъскаха, сякаш съм някакъв некадърен паж. Май се раздразни още повече, когато се разсмях на атаката му, макар че реакцията ми развесели Предан.