Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— И дали сме постъпили разумно, като върнахме драконите в света, за да наложат отново върху нас тази промяна?

— Да. Разумно постъпихме. — Изглеждаше напълно спокоен. — Човечеството ще научи цената да живее в близост до дракон. Някои ще я платят с радост. Праотците ще се върнат.

Известно време вървехме мълчаливо. После ми хрумна друг въпрос.

— Ами самите дракони? Те не се ли влияят от нас?

Този път помълча по-дълго.

— Предполагам, че се влияят. Но го смятат за позорно и прогонват такива същества. Бил си на острова на Другите.

Обърках се. Не знаех какво да кажа. Отново стигнахме до кръстовище. Единият коридор бе леден, другите два — каменни. Избрах напосоки един от каменните. Докато вървяхме, се помъчих да примиря идеята на Шута за Праотците с моите впечатления от тях.

— Мислех, че Праотците са били едва ли не богове — казах накрая. — Далеч надвишаващи хората както духом, така и с ума си. Такива ми се сториха, когато ги срещнах, Шуте.

Той ме погледна объркано.

— В потока на Умението. Безтелесни същества с огромна сила на ума.

Внезапно той вдигна глава и се заковах до него, ослушах се. Шутът се обърна към мен. Очите му бяха станали огромни. Ръката ми посегна към меча. Не чувах нищо.

— Не се плаши — казах му. — Просто отнякъде става течение. Сякаш някой шепне в далечината.

Той кимна, но му трябваха няколко минути, докато дишането му се успокои.

— Подозирам, че Умението е останало от по-старо време — каза после. — То е остатък от таланта, развил се между дракони и хора, начин да общуват помежду си. Не разбирам какво имаш предвид, като говориш за поток на Умението, но може би тази способност позволява на човек да се освободи от необходимостта от материално тяло. Вече ми показа, че е много по-могъща магия, отколкото предполагах. Може би е резултат от дълъг живот редом с дракони и се е запазила. И дори след като драконите са изчезнали, потомците на Праотците са запазили тази способност и са я предавали на децата си. У някои се проявява съвсем слабо. У други — той ме изгледа косо — кръвта на Праотците е по-силна.

Не казах нищо и след известно време той попита едва ли не насмешливо:

— Не можеш да го признаеш на глас, нали? Дори на мен.

— Мисля, че грешиш. Нямаше ли да знам тези неща, ако са истина, нямаше ли да ги почувствам? Нима казваш, че съм по някакъв начин потомък на Праотците? И какво означава това — че в мен има нещо от дракон ли?

Той се разсмя. Много се зарадвах да го чуя да се смее, пък било и на мен.

— Само ти можеш да го кажеш по такъв начин, Фиц. Не. Не искам да кажа, че в теб има нещо от дракон, а че в един момент същността на драконите е проникнала в рода ти. Някой твой предшественик може да е „вдишал диханието на дракона“, както се говори в старите легенди. И това се е предало до теб.

Продължихме да тътрим крака по камъка. Стъпките ни отекваха странно в коридорите и на няколко пъти Шутът се озърна през рамо.

— Като дългоопашато коте, родено от дълъг род котки с къси опашки ли? — попитах.

— Предполагам, че може да се каже и така.

Кимнах замислено.

— Това може да обясни защо Умението се появява на най-неочаквани места. Дори и на Външните острови, както изглежда.

— Какво е това?

Зрението му винаги е било по-остро от моето. Дългите му пръсти докоснаха някакъв издраскан на стената знак. Пристъпих напред и не повярвах на очите си. Беше мой.

— Пътят към дома — казах му.

Тръгнахме по знаците през лабиринта на Праотците и накрая излязохме през цепнатината в стената. Острият вятър изпълваше въздуха с ледени кристали, които пареха кожата. От ярката слънчева светлина очите ми се насълзиха. Шутът вървеше пред мен по стръмната пътека. Сега, на вятъра и студа, отново пролича колко е слаб и се наругах за собствената си глупост. Бях го претоварил. Когато се подхлъзна за втори път, го хванах за яката и го държах прав, докато не стигнахме вратата на Черния мъж.