Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Застинах. Думите му жилеха, но бяха самата истина.

— Стореното — сторено — казах накрая. — А сега мога да кажа само едно — ако си дошъл за това, не го прави. Не си заслужава.

Той въздъхна.

— Признавам, че тази мисъл ме изкушаваше. Признавам, че копнеех за подобно нещо. Дори ще ти кажа, че не за пръв път посещавам Момичето върху дракона, откакто сме тук. Мислех си да й предложа спомените си. Зная, че ще ги вземе, както взе и твоите. Но… в известен смисъл… макар и да не видях това бъдеще, струва ми се, че би трябвало да е точно такова, Фиц. Какво си спомняш от историята й?

Поех дъх.

— Искрен ми каза, че била член на котерията, създала дракона. Спомням си името й. Сол. Научих го в онази нощ, когато й дадох спомените си. Но Сол не могла доброволно да се даде на дракона. Искала да остане част от котерията, но в същото време и отделна, да е само Момичето от Момичето върху дракона. И така ги обрекла. Защото задържала твърде много и те нямали достатъчно живот, за да полетят като дракон. Почти го оживили, но после потънали в камъка. Докато ти не ги освободи.

— Докато ние не ги освободихме.

Дълго мълча, след което рече:

— За мен е като ехо от сън. Сол била водачът на котерията и затова я наричали Солната котерия. Но когато се стигнало до извайването, онзи, който бил готов да даде сърце на дракона, бил Реалдър. И когато всички вярвали, че драконът може да бъде оживен, го обявили като Дракона на Реалдър. — Гледаше ме спокойно. — Ти я видя. С Петльовата корона. Рядка чест, още по-рядка за чужденка. Но тя изминала дълъг път, за да търси своя Изменящ. И подобно на мен, избрала ролята на изпълнител. На шут, менестрел, клоун. — Поклати глава. — Имах само онзи момент да съм нея. Само онзи кратък сън, когато стоях върху стълба. Бях, какъвто съм, Бял ясновидец, застанах високо над тълпата и обявих полета на Дракона на Реалдър на жителите на това градче на Праотците. Но не без съжаление. Защото знаех, че моят Изменящ ще направи онова, което му е било писано от самото начало. Да влезе в дракона, за да може години по-късно да извърши промяна.

Млъкна и на лицето му се появи горчива усмивка — първата от много дни.

— Как ли се е натъжила, когато е видяла как Драконът на Реалдър потъва и се проваля заради колебанието на Сол. Сигурно си е помислила, че и тя се е провалила. Но ако Реалдър не беше направил дракона и ако този дракон не бе провален, и ако не ги бяхме намерили все още тук, в кариерата… тогава какво, Фицрицарин Пророк? През онзи ден гледаше в далечното минало, за да видиш Бял ясновидец, правещ се на клоун върху Стълб на Умението. Видя ли всичко това?

Примигнах бавно. Беше като събуждане от сън, или може би връщане в сън. Думите му сякаш събуждаха спомени, които не можех да имам.

— Ще дам Петльовата корона на Дракона на Реалдър. Това бе цената, която ми определи първия път, когато летях с него. Каза, че желае да носи завинаги короната, носена от Белия ясновидец в деня, когато любимата му се сбогувала с него точно преди да влезе в дракона си.

— Цената на какво? — попитах го, но той не отговори.

Вместо това сложи короната около китката си и предпазливо се закатери по дракона. Дожаля ми, като гледах бавните му сковани движения. Почти чувствах как новата му кожа се опъва на гърба му. Но не му предложих помощта си — мисля, че това само би влошило положението и за двама ни. Накрая успя да застане зад нея. Хвана короната с две ръце и я сложи на главата й. За момент тя остана каквато си беше — сребристо дърво. А след това цветовете от дракона потекоха в нея. Короната заблестя в златно, перата грейнаха в червено и скъпоценните камъни в очите заискриха. Самите пера станаха лъскави като истински и от сковаността им не остана нищо — накланяха се точно като перата на петел.

По бузите на Момичето се появи по-плътна руменина. Сякаш пое дъх. Замрях от изумление. И тогава очите й се отвориха — зелени като люспите на дракона. Изобщо не ме погледна, а се обърна назад към Шута. Протегна ръка и докосна лицето му. Очите им се срещнаха. Шутът се наведе към нея, сякаш пленен от погледа й. Ръката й легна на тила му и Момичето го придърпа към себе. Устните им се сляха.

Целуна го дълбоко. Станах свидетел на страстта, която споделяха. Но това не приличаше на благодарност, целувката се проточи и ми се стори, че Шутът би я прекъснал, стига да можеше. Беше се напрегнал, мускулите на врата му се стегнаха. Не я прегърна, а прибра широко разперените си ръце и притисна юмруци в гърдите си. А тя продължаваше да го целува и се уплаших, че той или ще се разтопи в нея, или ще се превърне в камък в прегръдката й. Уплаших се какво дава, още повече се уплаших какво тя взема от него. Нима не бе чул нито дума от онова, което му говорех? Защо бе пренебрегнал предупреждението ми?