Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Имам живот, към който да се върна — казах на глас, за да убедя сам себе си в това.

— А аз — не.

В гласа му звучеше задоволство. Това ме окуражи. През деня все още се случваше да застива неподвижен, сякаш се вслушваше в бъдеща, които вече не го подканваха. Запитах се как ли се чувства. През целия си живот се бе опитвал да насочи времето по най-добрия според него път. И го беше постигнал — живеехме в бъдеще, което бе негово дело. Мисля, че се колебаеше между задоволството от постигнатото и тревогата за собствената си роля в него — когато се замисляше за подобни неща. Понякога просто седеше с осакатените си ръце в скута и гледаше пръстта в краката си. Тогава погледът му беше отнесен и дишаше толкова бавно и плитко, че гърдите му почти не се движеха. Знаех, че в такива моменти се опитва да намери смисъл в неща, които по самата си същност са безсмислени. Не се опитвах да го отвличам; стараех се — както и сега — да съм оптимист относно бъдещето.

— Така е. Нямаш живот, към който трябва да се връщаш. Нямаш товари на раменете си, нямаш хомот за теглене. Ти умря. Виждаш ли колко приятно нещо може да е смъртта? Щом си мъртъв, никой не очаква от теб да ставаш крал. Или ясновидец.

Той се надигна на лакът.

— Говориш от собствен опит — каза тъжно, без да обръща внимание на насмешливия ми тон.

Ухилих се.

— Именно.

Той се отпусна върху наметалото до мен и се загледа в небето. Не се усмихна. Проследих погледа му. Звездите избледняваха. Претърколих се настрани и се изправих пъргаво.

— Скоро ще настане време за лов. Утрото наближава. Чувстваш ли се достатъчно силен да дойдеш с мен?

Наложи се да чакам отговора му. Накрая той поклати глава.

— Честно казано, не. Никога досега не съм се чувствал толкова уморен, слаб и разбит. Какво си направил с тялото ми?

„Никога досега не си бил измъчван до смърт“. Не ми се видя особено подходящ отговор, така че го премълчах.

— Мисля, че ще ти трябва известно време да се възстановиш, това е. Ако имаше малко повече месо по костите, можехме да използваме Умението и да те изцелим.

— Не — категорично отказа той. Не настоях.

— Във всеки случай, писна ми от островитянски пътни дажби, а и не ни е останало много от тях. Малко прясна храна ще ти се отрази добре. Но тя няма да дойде сама, докато се излежаваме тук. Ако я искаш сготвена, опитай да разпалиш огъня, преди да се върна.

— Добре — тихо се съгласи той.

Ловът не вървеше. Тревогите за Шута не ми позволяваха да се съсредоточа. Едва не настъпих един заек и той успя да се измъкне, въпреки че тутакси му скочих. За щастие в потока имаше риба — едра, сребриста и лесна за хващане. Върнах се по зазоряване с четири парчета, целият вир-вода. Изядохме ги, докато слънцето се издигаше в небето, след което настоях да отидем заедно до потока, за да измием изцапаните си ръце и лица. Стомахът ми бе пълен и бях готов за сън, но Шутът си оставаше тъжен и замислен. Седеше до огъня и го ръчкаше.

— Какво има? — попитах го, когато въздъхна за трети път.

— Не мога да се върна.

— Е, можеш да останеш тук. По това време е доста приятно. Но зимите са сурови, повярвай ми.

— Пак говориш от собствен опит.

Усмихнах се.

— Беше на няколко долини оттук. Но иначе си прав, говоря от собствен опит.

— За пръв път през живота си не зная какво да правя — призна той. — Пренесе ме напред, във време след смъртта ми. Всеки път, когато се будя, съм смаян. Нямам представа какво ще се случи с мен в следващия момент. Не зная какво да правя с живота си. Чувствам се като кораб, развързан от пристанището и оставен да се носи по теченията.

— Толкова ли е страшно? Носи се по течението известно време. Почивай, набирай сили. Повечето от нас копнеят за подобна възможност.

Той отново въздъхна.

— Не зная как. Никога досега не съм се чувствал по такъв начин. Не мога да реша дали е добро, или лошо. Нямам представа какво да правя с допълнителния живот, който ми даде.

— Е, сигурно можеш да останеш тук до края на лятото, стига да се научиш поне малко как да се изхранваш. Но не можеш да се криеш постоянно от живота и приятелите си. Рано или късно ще трябва отново да се изправиш пред тях.

Той почти се усмихна.

— И това ми го казва човек, смятан повече от десетилетие за мъртъв. Може би трябва да последвам примера ти. Да си намеря тиха къщичка и да живея като отшелник десетина-двайсет години. И да се върна като някой друг.

Разсмях се.

— Значи след десет години ще дойда да те измъкна. Разбира се, тогава вече ще съм старец.