Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Сигурен съм, че си се справил по най-добрия начин, Фиц. Нямам нищо против теб.

Може би говореше искрено, но за момента и на двама ни бе трудно да повярваме в думите му. Те помрачиха блясъка на триумфа и хвърлиха лека сянка помежду ни. Въпреки това продължих разказа си и когато споменах как сме дошли тук през Стълба на Умението, той замръзна.

— Никога не съм го виждал — призна донякъде учудено. — Дори не съм предполагал, че съществува.

Останалото бе разказано бързо. Когато стигнах до Петльовата корона и изумлението ми, че това не е някакъв могъщ магически талисман, а само петима замразени във времето поети, Шутът повдигна рамо, сякаш се извиняваше, че е желал да притежава подобна фриволна вещ.

— Не я исках за себе си — рече тихо.

Замълчах за момент, надявах се да продължи. Но той не го направи и не настоях. Дори след като приключих разказа си и осъзна колко пълна е победата му, Шутът изглеждаше странно умълчан. Сякаш триумфът му се бе случил преди години, а не само преди няколко дни. Начинът, по който го приемаше, го изкарваше като нещо неизбежно, а не като трудно спечелена битка.

Вечерта се промъкна тихомълком. Разказах му всичко, но той не си направи труда да сподели какво го е сполетяло. Не очаквах подобно нещо от него. Но въпреки това последвалото мълчание бе като разказ. Говореше за унижението и объркването му, че се му сторили нещо, което го е накарало да се чувства посрамен. Много добре го разбирах. Разбирах също, че ако се опитам да му го кажа, ще прозвучи унизително. Така че мълчанието се проточи. Малките фрази като тази, че ще донеса още вода, или забележката му, че свиренето на щурците е наистина приятно след безмълвните нощи на ледника, сякаш се носеха като мехури в разделящата ни тишина.

Накрая Шутът каза, че си ляга. Влезе в шатрата, а аз се заех с дребните задачи из лагера. Затрупах огъня, та въглените да издържат до сутринта, разтребих разхвърляните неща. Едва когато отидох до шатрата, открих наметалото си пред нея, прилежно сгънато на земята. Взех го и го постлах до огъня — разпалих го пак. Разбирах, че Шутът още се измъчва и иска да остане сам. Но въпреки това ме болеше, най-вече защото ми се искаше да е по-излекуван, отколкото бе.

Беше късна нощ и спях дълбоко, когато от шатрата се разнесе първият писък. Скочих с разтуптяно сърце и ръката ми моментално сграбчи дръжката на меча. Преди да успея да го извадя, Шутът изскочи навън с широко отворени очи и разчорлена коса. Тресеше се от паника.

— Какво има? — попитах рязко и той отново изкрещя и отскочи назад. После явно дойде на себе си и позна сянката ми до загасения огън.

— Нищо. Просто кошмар.

Сви лакти, преви се и започна да се люлее леко, сякаш някаква ужасна болка разкъсваше вътрешностите му. След малко призна:

— Сънувах, че е минала през Стълба. Събудих се и ми се стори, че я виждам да стои над мен, в шатрата.

— Съмнявам се, че знае какво представлява Стълбът на Умението, нито пък как се използва — казах. Усетих колко несигурно е уверението ми и съжалих, че съм го изрекъл.

Той не отговори, а се приближи до огнището, трепереше в меката нощ. Без да го питам, сложих още дърва. Шутът стоеше, обвил ръце около себе си, и гледаше пламъците.

— Не мога да се върна там. Не мога.

Не казах нищо, само разгънах по-широко наметалото. Той го приближи, предпазлив като котка. Мълчаливо и тромаво седна между мен и огъня. Лежах неподвижно и го чаках да се отпусне. Огънят си мърмореше нещо и клепачите ми отново натежаха. Тъкмо започнах да се унасям, когато той заговори тихо:

— Успя ли да го преживееш? Да го преодолееш? — Попита ме настойчиво, сякаш искаше да знае дали ще настъпи ден, в който ще е свободен от тази сянка.

Дойде ред на най-тежката истина, която съм произнасял.

— Не. Не го преодоляваш. Аз не го преживях. И ти няма да го преживееш. Но продължаваш напред. То става част от теб, подобно на всеки белег. Ще продължиш напред.

По-късно, докато спяхме гръб до гръб под звездите върху старото наметало, усетих как започна да се тресе и гърчи в съня си. Обърнах се към него. По блестящите му бузи се стичаха сълзи, той се мяташе отчаяно и умоляваше нощта:

— Моля те. Спри. Каквото пожелаеш. Само престани, моля те.

Докоснах го, той изпищя диво и започна да се съпротивлява яростно. После се събуди задъхан. Пуснах го и той незабавно се отдръпна от мен. Изпълзя на четири крака до каменния площад край гората, наведе глава като болно куче и повърна. Повръщаше отново и отново, мъчеше се да изхвърли страхливите думи, които бе произнесъл. Не отидох при него. Не биваше.