Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Краищата на костите се намериха и започнаха да зарастват. Тънки нишки плът затвориха най-лошите разрези по кожата. Но почти нищо не можех да направя там, където плът, кост или нокът просто липсваха. Внимателно задействах собственото му изцеление. Не смеех да пришпорвам възстановяването твърде много. Шутът вече бе изгорил запасите на тялото си. Скрих оголената плът на гърба му от болезнената целувка на въздуха. Успях да накарам разцепения език да зарасне. Два от зъбите му липсваха и не можех да направя нищо за тях. Когато разбрах, че съм направил всичко по силите си за тялото му, поех по-дълбоко дъх с дробовете му. Отворих очите му.

Нощта избледняваше в утро. По-слабите звезди вече бяха отстъпили пред пълзящата светлина на деня. Някъде пропя птица. Друга й отговори. Някакво насекомо забръмча край ухото ми. Бавно започнах да усещам тялото си. Кръвта течеше в жилите ми и вкусих въздуха в дробовете си. Беше добре. Имаше болка, ужасно много болка. Но болката е вестителят на тялото, предупреждението, че нещо не е наред и трябва да се поправи. Болката ти казва, че си все още жив. Приех това послание и му се насладих. Дълго време това ми се струваше напълно достатъчно.

Примигнах и преместих поглед. Някой ме държеше в обятията си. Ръката под изтерзания ми гръб беше като алена ивица агония, но нямах сила да се отдръпна от нея. Погледнах към собственото си лице. Беше различно от това да се гледаш в огледало. Бях по-стар, отколкото си мислех. Шутът бе свалил короната, но на челото ми беше останал белег на мястото, където се бе впила в плътта ми. Очите ми бяха затворени и сълзите се стичаха изпод спуснатите клепачи по бузите ми. Зачудих се защо плача. Как някой може да плаче в утро като това? С огромно усилие повдигнах ръка и докоснах лицето си. Очите ми рязко се отвориха и ги загледах в почуда. Не знаех, че са толкова тъмни, нито че могат да бъдат така широко отворени. Гледах невярващо себе си.

— Фиц? — Интонацията бе на Шута, но дрезгавият глас си бе мой.

Усмихнах се.

— Любими.

Прегърна ме почти конвулсивно. Опънах се от болка, но той сякаш не забелязваше. Разтресе се от ридания.

— Не разбирам! — изплака към небето. — Не разбирам. — Огледа се, на лицето ми бе изписана несигурност и страх. — Никога не съм виждал този момент. Аз съм извън времето си, отвъд момента, в който преставам да съществувам. Какво се е случило? Какво е станало с нас?

Опитах се да се раздвижа, но нямах никакви сили. Трябваше да не обръщам внимание на плача му известно време, докато преценявах тялото. Имаше много поражения, но желаеше да се възстанови. Чувствах се ужасно, ужасно крехък. Поех дъх и му казах тихо:

— Кожата на гърба ми е нова и много чувствителна.

Той глътна въздух и запротестира:

— Но аз умрях. Аз бях в това тяло и тя одра кожата от гърба ми. Умрях. — Гласът му трепна. — Помня го. Умрях.

— Беше твой ред да умреш — съгласих се. — И мой ред да те върна.

— Но как? Къде сме? Не, знам къде, но кога? Как е възможно да сме тук, живи? Как е възможно?

— Успокой се. — Говорех с гласа на Шута. Опитах веселия му тон и почти го налучках. — Всичко ще бъде наред.

Напипах китката си с ръката му. Пръстите знаеха къде да докоснат. За момент погледите ни се срещнаха, докато се превръщахме в едно цяло. В една личност. Винаги сме били една личност. Нощни очи го бе казал още навремето. Хубаво бе отново да си цял. Използвах силата ни да се вдигна, да докосна челото му до своето. Не затворих очите му. Погледите ни отново се срещнаха. Усещах уплашеното си дишане в устата му.

— Вземи си тялото — подканих го тихо.

И преминахме един в друг, но за миг станахме едно. Преградите се разтопиха. „Не поставям граници“, бе казал той, и внезапно го разбрах. Между нас нямаше граници. Бавно се оттеглих от него. Изправих гръб и погледнах надолу към Шута в ръцете ми. Гледаше ме и за миг в ясните му очи се четеше единствено почуда. После болката на измъченото му тяло рязко напомни за себе си. Стисна клепачи и трепна от докосването ми.

— Съжалявам — казах тихо. Оставих го върху наметалото. Боровите клонки, които бяха погребална клада, сега се превърнаха в дюшек. — Нямаше запаси, за да те изцеля напълно. Може би след ден или два…

Но той вече спеше. Повдигнах края на наметалото и покрих очите му, за да ги предпазя от изгряващото слънце. Подуших въздуха и ми хрумна, че е чудесно време за лов.

Ловувах цялата сутрин и се върнах с два заека и малко билки. Шутът продължаваше да лежи, както го бях оставил. Изкормих зайците и окачих месото да му изтече кръвта. Опънах шатрата му на сянка. Намерих робата на Праотците, която ми бе дал преди, и я постлах на пода. Проверих Шута. Продължаваше да спи. Огледах го по-внимателно. Насекомите вече го бяха намерили. Те и засилващото се слънце ме убедиха, че трябва да го преместя.