Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

И я намерих — по-тънка и от паяжина, но все пак съществуваща. Събрах целия си кураж — много добре знаех, че влизам в самата смърт. Щях да го направя. Нима не бях казал, че ще го направя, че ще приема смъртта му? Чувствах как менестрелите го принуждават да се махне, как го прогонват от короната в собственото ми тяло, но нямах време да чакам и да им обяснявам. Поех дълбоко дъх и последвах връзката, оставях тялото си на събуждащото му се съзнание и влизах в останките на неговото.

За съвсем кратък миг възприятията ми бяха двойни. Шутът беше в тялото ми, гледаше през моите очи. Погледна надолу към собствения си отпуснат труп в ръцете ми. Докосна четинестата ми брадичка.

— Любими! — изстена. — Ох, Любими, какво направи? Какво направи?

— Всичко е наред — тихо го успокоих аз. — Ако не успея, вземи живота ми и го изживей. По своя воля приемам смъртта ти. — И подобно на падащ в оборски тор камък, потънах в безжизнената плът на Шута.

Това тяло бе мъртво, мъртво от няколко дни.

В него не бе останал живот и съответно вече не беше тяло. Мъртво като скала, то се разпадаше на съставните си части и се връщаше обратно в земята. Умението не знаеше какво да прави в подобна ситуация. Отблъснах импулса да го използвам, да извикам на Шишко, Сенч и Предан. Щяха само да ме върнат принудително в собственото ми тяло, за да ме спасят.

Осезанието е усещането на живота около нас. То е паяжина, мрежа, която ни свързва с всички живи същества. Някои са изпълнени със сила и сложни, големи и здрави животни, настояващи за внимание. Дърветата и растенията са по-неуловими, но още по-важни за продължаването на живота от движещите се създания. Те са основата, върху която е изтъкан светът, и без тях щяхме да се омотаем и разпаднем. Въпреки това успявах да ги игнорирам през по-голямата част от живота си, ако не се брои някой мимолетен интерес към зеления сенчест живот на най-старите дървета. Но зад и под всичко това течеше и един още по-мъгляв живот.

Смъртта.

Смъртта, възелчетата в свързващата всички ни мрежа, не е никаква смърт. В тази оплетена и забъркана примка животът не се унищожава, а приема нови форми. Тялото на Шута кипеше от живот. Беше като котел, готов всеки момент да заври и да се прероди. Всички елементи, които заедно изграждаха тялото му като живо, бяха все още тук. Въпросът бе ще успея ли да ги убедя да се върнат към старите си връзки, вместо да приемат по-простите форми, в които се превръщаха?

Бездиханен, безгласен, безчувствен, аз се отдадох на това. По свой особен начин приличаше на потока на Умението, тъй като дърпаше струните на тялото му, като отнасяше частиците там, където могат да се използват. Бях запленен от това подредено разпадане, преразпределяне и пренареждане. Все едно да гледаш добре изиграна партия камъни. Частиците се движеха подредено. Опитах се да върна една на старото й място, но тя се отдалечи, за да се присъедини към останалите.

Все същата стара игра. Но въпреки това няма да я видиш. Те не са отделни ловци, а глутница. Не налагаш своята воля на отделните индивиди. Твърде много са. Не можеш да ги спреш. Затова ги подгони. Използвай ги. Когато създадат нещо ново, сложи го на мястото на старото.

Това бе вълча мъдрост. Беше точно така, както Черният Ролф казваше, че може да бъде. Нощни очи беше с мен, но не като себе си, а като нас двамата. Неговото зрение използвах нощем, негово бе простото вълче осъзнаване, че когато ядеш месо, поглъщаш колкото плът, толкова и живот. Елегантното равновесие между хищника и жертвата се проявяваше и тук толкова, колкото и когато ловувахме заедно. Смъртта храни живота. Тялото разделя нещо на части, за да го създаде наново.

Не бе като Умелото изцеление. А насочване на промените, подреждане на частиците в шарки, каквито си ги спомнях. Едва ли можех да се сравнявам по вещина с Бърич, когато ме възкреси. Отново и отново насочваните потоци се обръщаха и трябваше да ги убеждавам отново да градят, а не да рушат. А и Шутът не бе съвсем човешко същество. Тази нощ се сблъсках със странностите му. Дотогава си мислех, че го познавам. През часовете на възстановяване го осъзнах и приех такъв, какъвто бе. Само по себе си това бе откровение. Винаги съм вярвал, че общото между нас е повече от различията. А това просто не бе истина. Той бе човек толкова, колкото аз — вълк.

Продължих да работя и след като кръвта му отново започна да тече във вените, след бавното усещане, че отново мога да напълня дробовете си с въздух. Част от тялото му се поправи при възстановяването. Имаше две счупени ребра.