Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Но вместо това последва ужасна какофония, мислите не можеха да се отделят една от друга, когато петимата менестрели завикаха едновременно десетки въпроси, на които нямаше отговор. Накрая ревът на Бикогласия заглуши другите.

— Той е тук! При нас. В короната, не другаде. Вложил е кръвта си в короната!

А от Шута нямаше отговор. Обясних вместо него:

— Короната беше счупена. Използва кръвта си, за да я поправи.

— Короната е била счупена? — ужаси се старицата. — Това означава край за всички ни! Завинаги!

— Не може да остане в короната! Не е бил избран. Освен това короната принадлежи на всички ни. Ако той я вземе, няма да можем да говорим, освен чрез него. — Младият мъж бе вбесен от грубото нахълтване на Шута на негова територия.

— Трябва да се махне — заключи Бикогласият. — Много съжаляваме, но трябва да се махне. Няма правото, нито му подхожда да бъде тук.

— Не е бил избран.

— Не е бил поканен.

— Не е добре дошъл.

Не ми даваха възможност да изразя мнението си. Короната и без това стягаше главата ми, а ето че внезапно се стегна още повече. Вдигнах ръце към нея, защото ми се стори, че са напуснали тялото ми и са се върнали в короната, за да правят каквото правеха. За момент тялото ми отново ми принадлежеше. Опитах да откъсна короната от главата си, но едва успях да пъхна нокът между нея и кожата си. Заля ме ужас, когато осъзнах, че се превръща в едно цяло с плътта ми, че се стопява в мен подобно на котерия, разтваряща се в каменен дракон.

— Не! — изревах.

Тръснах глава и забих нокти в нея. Короната не помръдваше. Даже по-лошо, вече не я чувствах като дърво под пръстите си. А като ивица плът. Когато замаяно докоснах перата, те се огънаха меко като истински. Призля ми.

Разтреперан седнах на погребалната клада до Шута. Не усещах борба в короната, само съсредоточеното усилие на петимата менестрели. Шутът не се съпротивляваше — той просто не знаеше как да направи онова, което изискваха от него. Вече нямах дума в ставащото. Ставащото приличаше на разправия на пазар, на сблъсък, за който си давах сметка, но не бях част от него. Щяха да го прогонят от короната и тогава той щеше да изчезне наистина и завинаги. Не можех да им попреча.

Взех тялото в скута си. Вкочанясването бе преминало и трупът беше омекнал. Ръката му се отпусна и я вдигнах за китката, за да я сложа обратно на гърдите му. Нещо в безжизненото й движение събуди стар спомен. Намръщих се. Споменът не беше мой. А на Нощни очи, който го виждаше през вълчите си очи. Беше през часовете за лов и цветовете бяха приглушени. Но и аз бях там. Някак. И тогава се сетих.

Сивият, Сенч, се подпира на лопатата, студеният въздух превръща дъха му в пара. Стои на известно разстояние, сякаш да не ни уплаши. Сърцето на глутницата е седнал на ръба на гроба ми. Краката му се клатят в дупката пред него, над разбития ми ковчег. Държи трупа ми в скута си. Подканва с ръката ми вълка да приближи. Осезанието му е силно и Нощни очи не може да не се подчини. Сърцето на глутницата ни говори и думите му се леят като спокоен поток.

— Върни се. Това е твое, Изменящ. Върни се в него.

Нощни очи се озъбва и ръмжи. Познаваме смъртта, когато я надушим. Това тяло е мъртво. Мърша, непригодна за достойна храна. Нощни очи предава мисълта на Сърцето на глутницата.

— Мирише лошо. Това е развалено месо, не го искаме. Край езерцето има по-добро месо от това.

— Ела по-близо — подканва ни Бърич.

Възприемам го едновременно като Бърич и като Сърцето на глутницата. Измъквам се от възприятието на вълка за него и се връщам към човешкия си спомен за момента. Отдавна подозирах, че наистина съм умрял въпреки уверенията на Сенч, че отровите му само са имитирали смъртта ми. Тялото ми е твърде измъчено, за да издържи каквото и да било количество отрова. В спомена вълчият ми нос е безмилостно правдив. Онова тяло е мъртво. Но по-острото Осезание на вълка ми казва нещо, което не бях предполагал дотогава. Сърцето на глутницата не просто държи плътта ми. Той я е подготвил за мен; тя е готова да заживее отново, стига само да ме придума да вляза в нея. Усещам Нощни очи като успокояваш шепот.

Осезанието. Не Умението. Бърич бе направил това с Осезанието. Но той бе много по-силен от мен в тази магия, а и много по-мъдър. Погалих отпускащото се лице на Шута, Призовавах тялото му да мине на страната на моето, но не можех да намеря начин да вляза в него. Той нямаше Осезание. Това има ли значение? Не знаех. Знаех обаче, че преди имаше начин, имаше място, където двамата с него бяхме свързани. Веднъж той ме бе измъкнал от тялото на вълка обратно в моето. Обърнах китката си нагоре към несигурната лунна светлина и намерих отпечатъците от пръстите му. Взех обезобразената му ръка. Ноктите на тънките деликатни пръсти бяха изтръгнати. Пропъдих мисълта за агонията, която е изтърпял. Ръката ми хвърляше сянка върху неговата, докато внимателно нагласях всеки пръст към съответния отпечатък на китката ми. Затърсих тънката връзка чрез Умението, изпредена помежду ни преди толкова много години.