Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Любими — повиках го тихо. Не реагира. Все пак заговорих — понякога чуваме и докато спим. — Ще те преместя. Може да заболи.

Той пак не отговори. Подпъхнах ръце под наметалото и го вдигнах възможно най-нежно. Въпреки това той извика и се загърчи в ръцете ми, опитваше се да избяга от болката. Отвори очи, докато го носех през площада към шатрата под дърветата. Погледна към мен и през мен, без да ме познае, без да се е събудил наистина.

— Моля те — рече задавено. — Моля те, спри. Не ме наранявай повече. Моля те.

— Вече си в безопасност — успокоих го. — Всичко свърши.

— Моля те! — извика той.

Трябваше да се отпусна на коляно, за да го внеса в шатрата. Той изпищя, когато тъканта докосна гърба му. Положих го колкото се може по-внимателно.

— Тук ще си на сянка и по-далеч от насекомите — казах му. Мисля, че не ме чу.

— Моля те. Стига. Каквото пожелаеш, всичко, каквото пожелаеш. Само престани. Престани.

— Престанах — казах му. — Вече си в безопасност.

— Моля те. — Клепачите му трепнаха и отново се спуснаха. Остана да лежи неподвижно. Така и не се беше събудил.

Излязох навън. Трябваше да остана сам. Сърцето ме болеше от страданията му, а към тях се добавиха и собствените ми внезапно нахлули спомени. Знаех какво е мъчение. Похватите на Славен бяха груби, но ефективни. Но аз имах един малък щит, с който Шутът не разполагаше. Знаех, че докато го държа срещу него, докато не му давам доказателство, че съм Осезаващ, той не може просто да ме убие. Затова бях издържал побоите и лишенията. Не дадох на Славен онова, което искаше. В противен случай щеше да ме убие без никакви угризения, с подкрепата на херцозите. А накрая, когато знаех, че вече не мога да издържа, бях откраднал смъртта си от него и предпочетох да взема отрова, вместо да му позволя да ме пречупи.

А Шутът не бе имал нищо, което да задържи. Нищо, което да иска Бледата жена — освен болката. За какво го е накарала да моли, какво го е накарала да обещае, само за да се надсмее над капитулацията му и отново да започне да го измъчва? Не исках да научавам. Не исках да знам и се засрамих, че бягам от болката му. Но нима можех да се преструвам, че нищо не се е случило, като отказвах да приема какво е изстрадал?

Дребни задачи — винаги се заемах с тях, за да се скрия от мислите си. Напълних меха с прясна вода от потока. Взех дърва от бившата погребална клада и стъкнах малък огън. Когато се разгоря, сложих единия заек да се пече на шиш, а другия — да ври в котлето. Събрах захвърлените си зимни дрехи, изтупах част от мръсотията им и ги проснах по храстите да се проветрят. Докато вършех всичко това, намерих Петльовата корона, захвърлена от Шута. Вдигнах я от земята и я поставих в шатрата, непосредствено до входа. Върнах се при потока, изтърках се с хвощ и вързах косата си на воинска опашка. Но не се чувствах като воин. Запитах се дали нямаше да ми е по-добре, ако я бях убил. Помислих си да се върна, да довърша Бледата жена и да донеса главата й на Шута.

Едва ли щеше да помогне, пък и едва ли бих могъл да го направя.

Оставих супата да изстине и изядох печения заек. Нищо не може да се сравнява с прясното месо, след като дълго си бил лишен от него. Беше сочно и с кръв по костите. Ядох като вълк, потопих се в момента и в самото хранене. Но накрая трябваше да изхвърля последната оглозгана кост в огъня и да се замисля за предстоящата вечер.

Внесох котлето в шатрата. Шутът беше буден. Лежеше по корем и се взираше в ъгъла. Косите лъчи на следобедното слънце проникваха през стените и го къпеха в цвят. Знаех, че е буден. Подновената връзка чрез Умението ми го каза веднага. Можех да блокирам физическата болка, която изпитваше. Но по-трудно бе да спра мъката му.

— Донесох ти храна — казах.

Не каза нищо.

— Любими, трябва да ядеш. И да пиеш. Донесох прясна вода.

Зачаках.

— Мога да ти направя чай, ако искаш.

Взех една чаша и я напълних с хладък бульон.

— Изпий само това и ще престана да те тормозя. Но само ако го изпиеш.

В здрача започнаха да се обаждат първите щурци.

— Любими, говоря сериозно. Няма да те оставя на мира, докато не изпиеш поне това.

Най-накрая той заговори. Гласът му бе равен. Не ме поглеждаше.

— Би ли престанал да ме наричаш така?

— Любими ли? — попитах объркано.

Той трепна.

— Да. Именно.

Останах да седя с чашата студен бульон в ръка.

— Както искаш, Шуте — отвърнах студено след дълго мълчание. — Но въпреки това няма да те оставя, докато не изпиеш това.

Той се раздвижи в полутъмната шатра, обърна глава към мен и протегна ръка за чашата.