Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Когато се върна, вече изправен, му подадох меха. Той си изплакна устата, плю, после пи. Остана да стои, гледаше в нощта, сякаш се мъчеше да намери в нея изгубените парчета от себе си. Чаках. Накрая мълчаливо се отпусна на наметалото. Легна на една страна, свит на кълбо, с гръб към мен. Продължаваше да трепери. Въздъхнах.

Опънах се до него. Приближих го и въпреки съпротивлението му внимателно го обърнах към мен и тромаво го прегърнах. Плачеше мълчаливо и избърсах сълзите от бузите му. Като внимавах за наранения му гръб, го приближих до себе си, сложих главата му под брадичката си и го целунах леко по темето.

— Заспивай, Шуте — казах му дрезгаво. — Тук съм. Ще се погрижа за теб.

Ръцете му се озоваха помежду ни и се уплаших, че ще ме отблъсне. Но вместо това той сграбчи ризата ми и се долепи до мен.

През цялата нощ го държах в обятията си, сякаш беше мое дете или любовник. Толкова близо, сякаш държах самия себе си, ранен и самотен. Прегръщах го, докато плачеше, прегръщах го и след като сълзите спряха. Оставих го да вземе утехата, която можеше да намери в топлината и силата на тялото ми. И нито за миг не се почувствах по-малко човек.

— Сънувах, че бях теб — тихо каза той на пламъците в огнището.

— Нима?

— А ти беше мен.

— Ама че майтап.

— Престани — предупреди ме той.

— Кое? — попитах невинно.

— Да бъдеш мен.

Размърда се в постелката до мен. Нощта бе спуснала балдахина си над нас, ветрецът бе топъл. Вдигна тънките си пръсти, за да отметне падналите пред очите му златни кичури. Угасващата светлина на огъня почти скриваше избледняващите синини по лицето му, но скулите му все още изпъкваха твърде много.

Исках да му кажа, че някой трябваше да е него, тъй като той самият съвсем бе престанал да го прави. Но вместо това го попитах:

— Защо?

— Изнервя ме. — Въздъхна дълбоко. — Откога сме тук?

За трети път ме будеше. Вече бях свикнал. Не спеше добре, а и не очаквах друго. Ясно си спомням как спях само през деня и единствено ако Бърич е край мен да ме наглежда в дните, когато се възстановявах след тъмницата на Славен. Има моменти, когато е по-успокояващо да спиш, усещайки слънчевите лъчи през клепачите си. И моменти, когато тихият нощен разговор е по-добър от съня, без значение колко си уморен. Опитах се да преценя колко време е минало, откакто пренесох тялото му през Стълба. Странно, но бе трудно. Нощите сън на пресекулки и слънчевите дни на почивка сякаш нямаха брой.

— Пет дни, ако броим дните. Или четири нощи. Не се тревожи. Още си твърде слаб. Не искам да минавам през Стълба на Умението, докато не събереш повече сили.

— Изобщо не ми се минава през Стълба на Умението.

— Може — съгласих се. — Но в крайна сметка ще ни се наложи. Не мога да оставя завинаги Шишко при Черния мъж. И казах на Сенч, че ще чакаме кораба на брега. Трябва да пристигне след… пет дни, ако не се лъжа.

Бях изгубил представа за време в ледения лабиринт. Бях блокирал контакта с котерията след неуспешния опит за изцеление. На няколко пъти смътно усещах някой да драска по вратата ми, но решително не им обръщах внимание. Сигурно бяха загрижени за мен.