Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— А аз — не — тихо рече той. Гледаше ме в очите съвсем сериозно.

Тази мисъл беше обезпокоителна и нямах нищо против да я загърбя. Не исках да задълбавам прекалено в подобни неща. Имах си достатъчно грижи и сега. Смъртта на Бърич. Пъргав. Копривка. Хеп. И Моли, вдовицата на Бърич. Осиротелите й малки момчета. Усложнения, които не исках и с които нямах представа как да се справя. Много по-лесно бе да не ги мисля. Така и направих. И може би при мен това изолиране от очакващия ме свят се получи по-добре, отколкото при Шута — та нали бях натрупал опит. През следващите два дни живяхме като вълци, за момента. Имахме месо и вода, времето беше хубаво. Зайците бяха в изобилие, а в раницата ми бяха останали достатъчно сухари, така че ни най-малко не гладувахме. Шутът продължаваше да се възстановява и макар да не се смееше, понякога изглеждаше почти отпуснат. Бях свикнал с нуждата му от уединение, но сега в него имаше униние, което ме натъжаваше. Опитите ми за шеги не предизвикваха усмивката му. Не им се мръщеше, нито ги игнорираше. Преди винаги успяваше да намери нещо смешно и в най-ужасната ситуация и ето че сега това ми липсваше. Все пак набираше сили и вече се движеше по-уверено. Казах си, че се оправя и че няма какво повече да желая. Но все пак започнах да ставам неспокоен и когато една сутрин ми каза, че е достатъчно силен, не спорих с него.

Събирането на багажа не отне много време. Опитах се да сваля шатрата на Праотците, но той отчаяно заклати глава.

— Не. Остави я. Остави я.

Това ме изненада. Вярно, не беше спал в нея от онзи кошмар и предпочиташе да лежи между мен и огъня, но си мислех, че ще поиска да я задържи. Не възразих. Всъщност, когато й хвърлих последен поглед и видях как се веят драконите и змиите на лекия ветрец, веднага си помислих за одраната му кожа в леда. Потръпнах и се извърнах.

На тръгване вдигнах от земята Петльовата корона. Отново беше станала дървена, сякаш случилото се бе само плод на въображението ми. Сребристосивите пера стърчаха неподвижни и твърди. Но сякаш все още шепнеше и бръмчеше в ръката ми. Подадох му я.

— А това? Кръг от клоуни. Още ли я искаш? Или да я оставим на върха на стълба, за да напомня за онази, която някога я е носила?

Той ме изгледа странно.

— Казах ти — рече тихо. — Не я исках за себе си. Тя е част от сделка, която сключих преди много време. — Погледна ме внимателно и кимна. — И мисля, че е време да я изпълня.

И ето че не се върнахме направо при стълба, а отново минахме по губещия се под балдахина на дърветата път, който вървеше покрай потока и водеше до Каменната градина. Преходът ми се стори доста дълъг, а когато влязохме в сянката, ни нападнаха комари. Над нас прехвърчаха птици и сенките им пресичаха пътя ни. Гората бе пълна с живот.

Спомних си как реагирах, когато за пръв път видях каменните дракони, скрити в съня си под дърветата. Бях ужасен и изпълнен с благоговение. Макар оттогава на няколко пъти да бях минавал между тях и дори да ги видях съживени и летящи да се сражават с Алените кораби на наша страна, те продължаваха да ме поразяват със същата сила. Насочих напред Осезанието си и ги открих — тъмнозелени езерца очакващ живот под сянката на дърветата.

Тук почиваха всички каменни дракони, които се бяха надигнали да защитят Шестте херцогства от Алените кораби. Тук ги бяхме намерили, тук ги събудихме с кръв, Осезание и Умение, тук се върнаха, след като годината на битките отмина. По стар навик ги наричах и продължавам да ги наричам дракони, но не всички бяха с тази форма. Някои изразяваха други хрумвания или хералдически зверове от легендите. По огромните фигури се виеха лози, а крилатият глиган си имаше шапка от миналогодишни листа. Бяха камък за окото ми и живи за Осезанието ми, блестящи цветове и подробности. Можех да усетя изобилието от живот дълбоко в тях, но не и да го събудя.

Сега вървях сред тях и знаех много повече, отколкото когато ги открихме. Дори ми се струваше, че мога да определя кои са дело на Праотците и кои — на котериите от Шестте херцогства. Крилатият елен беше на Шестте херцогства, място за съмнение в това нямаше. Подозирах, че повече приличащите на дракони са направени от Праотците. Естествено, най-напред отидох при Искрен. Този път не се измъчвах с опити да го събудя от каменния му сън, а свалих ризата си и почистих прахта и боклуците от люспестото чело, мускулестия гръб и прибраните криле. Синьото на Бък заблестя под лъчите на слънцето, когато излъсках каменната обвивка на онзи, който бе мой крал. След всичко изживяно напоследък спящото създание ми изглеждаше в покой. Надявах се наистина да е така.