Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Препънах се в тъмното. Точно на това ми заприлича неочакваното накланяне.

— Кръвта е памет. — Кълна се, че някой го прошепна в ухото ми.

— Кръвта е онова, което сме — съгласи се с говорещия млада жена. — Кръвта си спомня кои сме били. Чрез кръвта ще бъдем запомнени. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул.

Някой се разсмя — старица с малко останали зъби.

— Повтори го бързо шест пъти! — изкряка тя. И го направи. — Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул.

Останалите се разсмяха, развеселени от бързия й език.

— Хайде опитайте вие! — предизвика ни тя.

— Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул — повторих послушно.

Но не бях аз.

Вътре в мен имаше петима други, които гледаха през собствените ми очи, движеха езика в устата ми, почесваха наболата ми брада с неподдържани нокти. Дишаха с моя дъх и се радваха на миризмата на гора в нощния въздух. Тръскаха коси. Отново живи.

Петима поети, петима шутове. Петима разказвачи на приказки. Петима бърборещи менестрели, които подскачаха и се гърчеха от радост, благодаряха за освобождаването си, сгъваха и разгъваха пръстите ми, разкършваха гласа ми и вече се караха и бореха за вниманието ми.

— Какво желаеш? Песен по случай рождения ден? Помня цял куп и няма проблем, няма абсолютно никакъв проблем да преправя някоя с името на рожденика!

— Некадърност! Безсрамна некадърност, това дялкане и преправяне на стари реликви, това гиздене на стари кости в нови одежди! Позволи ми да използвам гласа ти и ще ти изпея песен, която ще повдигне духа на воините ти и ще накара момичетата да треперят от нова страст! — Това беше мъж и той напълни дробовете ми до пръсване, за да изреве думите си. Всяка фраза, всеки глас излизаше от собственото ми гърло. За тях бях като кукла на конци, като флейта, на която да се упражняват.

— Страстта е само подмокрен момент, порив и край! — пренебрежително рече тя. Беше млада жена и си спомняше луничките по носа си. Странно бе да чуя как думите й излизат от гръкляна ми. — Искаш любовна песен, нали? Нещо вечно, нещо по-старо от разпаднали се планини, нещо по-ново от прораснало в богата почва зърно. Такава е любовта.

— Късмет ти желая! — ужасено възкликна някой с презрителния тон на конте. — Чуй само. Ла-ла-ла-ла… ох, безнадеждно е! Този има гърло като моряк и тяло от дърво. И най-чудната песен ще бъде като грачене на гарван, ако излезе от този гръклян. И се обзалагам, че никога през живота си не е правил кълбо напред. Кой е този и как съкровището ни е попаднало у него?

— Менестрели — глухо рекох. — Менестрели, акробати и бардове. Ох, Шуте, това щеше да е твоето съкровище. Група клоуни. Тук няма помощ за нас.

Скрих лице в дланите си. Усетих грубото дърво на короната под пръстите си. Опитах се да я сваля, но тя упорито си остана на мястото. Беше се стегнала около челото ми.

— Току-що дойдохме — засегна се беззъбата старица. — Нямаме намерение да се махаме веднага. Ние сме велик дар, великолепен дар, който се дава само на онзи, който е доставил най-голямо удоволствие на краля. Ние сме хор от гласове от всички възрасти, ние сме дъга от история. Защо ни отказваш? Какъв изпълнител си ти?

— Не съм никакъв изпълнител — въздъхнах тежко.

За момент си върнах напълно контрола върху тялото си. Стоях до погребалната клада. Не си спомнях как съм станал от нея. Нощта се бе спуснала и щурците нагласяха гласовете си. Усетих богатата миризма на горска пръст в прохладния въздух. Разлагащото се тяло на Шута добавяше към него сладникав привкус. През целия си живот той бе Лишеният от миризма за Нощни очи. А сега, когато бе мъртъв, го надушвах. Миризмата не беше противна. В мен имаше достатъчно от вълка да приема миризмата му такава, каквато е. Промяната събуждаше болезнените спазми, защото бе неизбежното доказателство, че тялото му ще се превърне отново в пръст и ще стане част от естествения цикъл на гниене и възраждане. Опитах се да намеря утеха в това, но петимата в мен бяха твърде нетърпеливи, за да стоят неподвижно. Завъртяха ме бавно, вдигнаха ръцете ми, пробваха еластичността на краката ми, пълнеха дробовете ми с въздух. Усещах как поглъщат нощта, как се наслаждават на вкуса, миризмата, звуците и усещането от горския въздух в лицето ми. Бяха жадни за живот.