Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Смътно усещах болката в ръцете и гърба, но така и не ми мина през ум, че мога да оставя за момент товара си и да си почина. Както можеше да се очаква, в ъгъла имаше врата, водеща към друго стълбище. Беше по-тясно от предишното и стъпалата бяха по-стръмни. Изкачих се бавно, без да гледам в краката си. Светлината бавно се променяше. Синкавото сияние постепенно се сменяше със сумрачната светлина на деня. Накрая се озовах в помещение на кула със стъклени прозорци. Единият панел бе пукнат и всички прозорци бяха покрити със скреж. По тавана можеше да се съди, че отгоре се издига висок връх и стръмни стрехи. Надзърнах през пукнатината. Сняг. Носен от вятъра сняг. Не се виждаше нищо друго.

Стълбът на Умението се издигаше в центъра на помещението. Руните по него изглеждаха като изрязани вчера. Бавно обиколих стълба, докато не намерих руната, която търсех. Кимнах. Притиснах Шута до гърдите си.

— Да се връщаме — тихо рекох в изцапаната му с кръв коса.

Разтворих длан и влязохме в стълба.

Може би Умението ми бе станало по-силно, а може и този стълб да работеше по-добре от другите, които бях срещал. С Шута в ръце прекрачих от зима в лято, от каменна кула в останките от пазарски площад. Около мен шепнеше зелена гора. Направих още две крачки и паднах на колене, едновременно от умора и благодарност. Ето че тук не ми се виждаше като светотатство да оставя тялото му върху чистия камък и земя. Седнах до него да си почина. Цареше тишина, нарушавана единствено от крясъците на птици и бръмченето на насекоми. Погледнах обраслия път, минаващ като тунел през зелената гора. Знаех, че ако тръгна по него, ще изляза в Каменната градина, където спяха драконите на Праотците. Вдигнах очи към изронената колона, върху която навремето бе кацнал младият Шут и го бях видял как се е превърнал в бяло момиче с петльова корона.

— Добро място — прошепнах. — Радвам се, че се върнахме тук.

Легнах по гръб и затворих очи. Заспах.

На топлината й трябваше време, за да проникне в мен. Когато се събудих, вече ми беше горещо. Замръзналото тяло на Шута се топеше и омекваше под слънчевите лъчи. Свалих зимните си дрехи като стара кожа и останах само по туника и гамаши. След като бяхме тук, сами и заедно, усещането, че трябва да бързам, започна да изчезва. Тук имаше време. Време, което принадлежеше единствено на него и на мен, време, в което можех да направя нещата както подобава.

Донесох вода от потока, от който бяхме пили някога. Нежно измих лицето му, избърсах кръвта от устните му и пригладих косата над разкъсаното му ухо. Когато намерих сили да го направя, свалих зеблото от оголената му плът. Онова, което видях, ме замая. Да. Тя беше права. Наистина съжалих, че съм й обърнал гръб, вместо да й дам мъчителната смърт, която заслужаваше. Но докато изправях, доколкото можех, измъчените и вкочанени крайници и бършех със зелени листа и трева мръсотията и засъхналата кръв, цялата ми ненавист изчезна. Това бе моят Шут и щом не бях успял да го спася от смъртта, можех поне да го изпратя достойно.

Беше се свил, сякаш за да прикрие с тялото си последното си съкровище. Безжизнените му ръце стискаха Петльовата корона. Внимателно измъкнах сивото дърво от пръстите без нокти. Мъчителите му бяха счупили короната, може би докато го бяха пребивали, но той я бе поправил, преди да умре. Призля ми, когато видях как го е извършил, как е използвал собствената си съсирваща се кръв, за да съедини парчетата. В пръстена имаше дупка! Запитах се дали това го е натъжило.

Бавно извадих от кесията си парчето, което бях намерил на пода в тронната зала. Само то липсваше. Потопих ръбовете в топящата се кръв и го долепих до останалите, за да завърша короната. Мокро от кръвта, дървото се изду и се закрепи, сякаш никога не е било чупено. Не знаех какво точно съкровище е това. Каквото и да означаваше за него, щях да го изпратя от този свят с короната на главата.

Оставих я, за да събера борови иглички, сухи клони и трева. Докато се занимавах с това, неусетно приближи вечерта. Когато бях готов, опънах наметалото си върху погребалната му клада. Тъмносиньото небе блещукаше над нас и лятото сякаш затаи дъх в очакване на първите звезди. Искрите от горящото му тяло щяха да се присъединят към тях. Повдигнах го и го положих върху наметалото. Опитът ми казваше, че боровите иглички ще горят добре и огънят ще го погълне. С натежало сърце седнах на един камък наблизо с Петльовата корона в скута. Липсваше й само едно нещо, за да бъде завършена.