Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Грешеше. Мъката създава своя самота и знаех, че трябва да я преживея. Отстъпих, тъй като това бе единственият начин да го накарам да ме остави на мира.

С Шишко ще бъдем на брега за кораба. Не е нужно да идваш. Няма да позволя да ни се случи нещо лошо. Но засега предпочитам да остана сам, ако нямаш нищо против.

Никакви кораби! — решително отсече Шишко. — Никога повече. Не. Предпочитам да си остана завинаги тук, отколкото да се кача на кораб.

Шишко не е ли с теб? — неспокойно попита Сенч.

Не. Той ще ти обясни. Имам още една задача, Сенч. Благодаря. На всички ви. Благодаря, че се опитахте.

Вдигнах стените си и се изолирах от тях. Усетих как Предан се опитва да стигне до мен, но в момента не можех да понеса дори неговото нежно докосване. Отделих се, докато Шишко сънено им разправяше, че Черният мъж готви чудесно. В последния момент почувствах едва доловимо докосване. Може би Копривка се опитваше да ме утеши.

Но за мен нямаше утеха и не исках да я излагам на болката си. Скоро щеше да си има своя, при това предостатъчно. Спуснах преградата. Време беше да се заема със смъртта.

Отделих тялото на Шута от пода — останаха очертание от свитото му тяло и кичур златни коси да отбележат мястото, където е умрял. Усещах го като плътна и студена тежест в ръцете си. Мъртъв сякаш тежеше по-малко, отколкото приживе, сякаш при заминаването си духът му бе взел със себе си значителна част от него.

Притисках го свит към гърдите си. Изцапаната му златна коса бе под брадичката ми, пръстите ми усещаха грубото зебло. Вървях празен по ледените коридори. Минахме помещението, в което продължаваше да гори Хест. Димът от кладата пълзеше по тавана над нас и изпълваше неподвижния въздух с миризмата на печено месо. Можех да положа тялото на Шута при неговото, но не ми се видя правилно. Приятелят ми трябваше да изгори сам, да се сбогуваме насаме. Продължих напред, подминавах останалите килии.

След време осъзнах, че му говоря на глас.

— Къде? Къде искаш да извърша това нещо? Мога да те сложа на леглото й и да те изгоря сред всичките й богатства… би ли пожелал това? Или ще кажеш, че всяко докосване с нещо нейно ще те омърси? Къде бих искал да изгорят мен? Вероятно под нощното небе, за да пращам своите искри към звездите. Това ще ти хареса ли, Шуте? Или би предпочел да бъдеш в шатрата на Праотците със собствените си вещи, затворен в уединението, което така обичаше? Защо никога не сме разговаряли за тези неща? Човек би трябвало да знае подобни неща за най-добрия си приятел. Но в края на краищата има ли изобщо някакво значение? Смъртта е смърт, пепелта — пепел… но бих предпочел нощният вятър да разнесе пушека ти. Би ли ми се смял за това? Богове. Би ли могъл да ми се смееш за каквото и да било вече?

— Колко трогателно.

Насмешливата жилка, острият като бръснач сарказъм и гласът, който така приличаше на неговия, накараха сърцето ми да спре. Стегнах стените си още повече, но не последва атака. Обърнах се с оголени зъби към нея. Стоеше на входа на спалнята си. Беше облечена в хермелинова мантия, бялата козина се прекъсваше от мъничките черни опашки, създаващи неравномерна шарка. Увиваше я от раменете до пода, скриваше цялото й тяло. Въпреки богатата дреха изглеждаше измършавяла. Съвършеното като на статуя лице бе хлътнало до костите, бялата й коса бе невчесана и разпиляна като суха слама около лицето. Безцветните й очи бяха изгубили блясък, приличаха на очите на изхвърлена на пясъка риба.

Стоях пред нея, притиснал трупа на Шута до гърдите си. Знаех, че е мъртъв и че не може да го нарани повече, но въпреки това отстъпих назад, сякаш все още трябваше да го пазя от нея. Сякаш някога съм успял да го предпазя!

Тя повдигна брадичка, оголвайки бялата колона на шията си.

— Хвърли това нещо. И ела да ме убиеш.

Дали заради това нейно предложение първоначалното ми намерение сега ми се струваше толкова лоша идея?

— Не.

Изведнъж ми се прииска единствено да остана съвсем сам. Исках да остана насаме със смъртта. А тя най-малко можеше да бъде свидетел и да се наслаждава на мъката ми.

— Махай се — казах й и сам не познах ниското ръмжене, излязло от гърлото ми.

Тя се разсмя — като разбиващи се в камък висулки.

— Махай се! Това ли е всичко? Махай се? Какво страшно отмъщение е приготвил Фицрицарин Пророка за мен! О, това трябва да се опише в легенди и балади! „Изправи се той, прегърнал свой любим , и рече на врага си: «Махай се!»“

Разсмя се, но в смеха й нямаше мелодичност, а сякаш камъни се търкаляха по скалист склон. Когато не отговорих, смехът й замря. Впери поглед в мен и за момент като че ли се обърка. Наистина си мислеше, че може да ме накара да го пусна и да я нападна. Наклони глава, изгледа ме и заговори отново. Този път гласът й бе по-нисък.