Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Но тялото му твърде дълго бе стояло неподвижно. С неохота признах онова, което много добре знае всеки ловец. Гниенето започва от момента на смъртта. Малките частици, които образуват плътта, се превръщат в мърша, освобождават се една от друга, за да намерят свобода и да се превърнат в нещо друго. Кръвта му бе гъста, кожата бе станала просто торба, пълна с разлагаща се плът. Останал без дъх, аз продължавах да я бутам, заповядвах й да живее, но бе все едно да се мъча да раздвижа ръждясали и клеясали панти. Частите, които преди се движеха самостоятелно, сега представляваха едно неподвижно цяло. Сега действаха други сили, които разделяха най-дребните частици и ги разрушаваха подобно на стривано на брашно зърно. Всички малки връзки бяха разкъсани. Въпреки това не се предавах. Опитах се да задвижа ръката му. Помъчих се да накарам тялото му да поеме дъх.

Какво правиш?

Беше Шишко, леко раздразнен, че съм нарушил съня му. Изведнъж изпитах дива радост, че го усещам до себе си.

Шишко, намерих го. Шута, моя приятел, лорд Златен. Намерих го. Помогни ми да го изцеля. Моля те, дай ми силата си.

Отнесе се към молбата ми със сънлива търпимост.

Добре. Шишко ще се опита. — Изобщо не се опита да скрие широката си прозявка. — Къде е той?

Тук! Точно тук! — посочих чрез Умението неподвижното тяло пред себе си.

Къде?

Ето тук! Тук, Шишко. Под ръцете ми.

Там няма никой.

Напротив, има. Докосвам го, ето виж. Моля те, Шишко. — И в отчаянието си се обърнах към всички. — Предан, Сенч. Моля ви. Дайте ми сила и Умение за изцеление. Моля ви.

Кой е ранен? Само не Шишко! — веднага се обади паникьосаният Сенч.

Не, нищо ми няма. Иска да излекува някой, който го няма.

Тук е. Намерих тялото на Шута, Сенч. Моля те. Вие успяхте да ме върнете. Моля ви. Помогнете ми да го изцеля, помогнете ми да го върна!

Фиц, всички сме тук и знаеш, че ще го направим за теб — успокояващо рече Предан. — Може да се окаже по-трудно, щом сме разделени, но ще опитаме. Покажи ни го.

Тук е! Точно тук, докосвам го. — Изведнъж ме обхвана яростно нетърпение. Защо се държаха като тъпаци? Защо не ми помагаха?

Не го усещам — след дълго мълчание каза Предан. — Докосни го.

Та аз го докосвам! — Наведох се над Шута и прегърнах свитото му тяло. — Държа го. Моля ви. Помогнете ми да го изцеля.

Това ли? Това не е човек. — Шишко явно беше объркан. — Не можеш да изцелиш боклук!

Побеснях.

Той не е боклук!

Всичко е наред, Шишко — меко рече Предан. — Не се обиждай. Не си казал нищо лошо. Зная, че не си искал да засегнеш никого. — После се обърна към мен. — О, Фиц, ужасно съжалявам. Но той е мъртъв. И Шишко е прав, по своя пряк начин. Той се превръща в… в нещо друго. Не мога да го усетя като тяло. А само като… — Млъкна, неспособен да произнесе думите.

Мърша. Леш. Разлагащо се месо. Боклук.

Сенч заговори спокойно, сякаш ми припомняше начален урок.

Изцелението е функция на живото тяло, Фиц. Умението може да го ускори, но го прави тялото. Когато е живо. Това, което държиш, не е Шутът, Фиц. А празната му обвивка. Не можеш да го накараш да живее, както не можеш да вдъхнеш живот на камък. Няма начин да го съживиш.

Дори и да го накараш да заработи отново, няма кого да сложиш вътре — прагматично добави Шишко.

Мисля, че тогава най-сетне осъзнах реалността. Трупът, който държах, вече не бе Шутът. Духа му го нямаше.

Сякаш мина много, много време. После Сенч отново заговори меко:

Фиц. Какво правиш в момента?

Нищо. Просто седя. Провалих се. Отново. Точно както с Бърич. Той е умрял, нали?

Почти виждах примирението на лицето на стареца. Знаех, че ще въздъхне и ще каже, че отново държа да събера всичката си болка на една купчина и да я приема цялата.

Да. Умря. Синът му беше до него. Уеб също. Всички го почетохме. Спряхме корабите, за да сме заедно, когато го пуснаха в морето. Точно както ти трябва да пуснеш Шута.

Не исках да се съгласявам с думите му, нито да отговарям. Придобитите за цял живот навици са силно нещо. Отклоних вниманието на Сенч.

Намерих свитъците. Откраднатата библиотека. Тук, в крепостта на Бледата жена. Само дето не мисля, че това място е наистина нейно. Видях някои неща и те ме навеждат на мисълта, че тук някога са живели Праотци.

Сенч ме изненада.

По-нататък, Фиц. Ще имаме предостатъчно време да обмислим как да си върнем свитъците. Сега искам да ме изслушаш. Почети тялото на приятеля си, както намериш за подобаващо. Освободи го. После двамата с Шишко побързайте обратно към брега. Ще бъда на кораба, който ще дойде да ви вземе. Направих грешка. Май не трябваше да те оставяме сам с такава мъка.