Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Изпопадалите глобуси осветяваха слабо района. Всичко около мен бе лед и сини сенки. Обиколих преобърнатия трон и се опитах да си спомня къде точно беше прикован Шутът. Сега ми се струваше, че е невъзможно драконът да е бил толкова грамаден, колкото ми се бе видял. Напразно се оглеждах за паднали окови или за тялото на приятеля си. Накрая се изкатерих върху ледената купчина и огледах залата.

Почти моментално забелязах познатия водовъртеж от цветове и форми. Стомахът ми се свиваше, докато бавно слизах и вървях към него. Накрая спрях и вперих поглед пред себе си, неспособен да изпитам никаква мъка, а единствено изгарящ ужас и изумление. Скрежът не скриваше нищо. Накрая се отпуснах на колене, но не зная дали го направих, за да го видя по-добре, или защото треперещите ми крака се огънаха.

Дракони и змии се преплитаха в изхвърлените гънки. Очертаваше ги ален скреж. Нямаше нужда да я докосвам; не можех да събера сили да я докосна, но и не бе нужно да го правя, за да знам, че е замръзнала здраво в пода. Веднага щом топлината я бе напуснала, тя се бе превърнала в едно цяло с леда.

Бяха одрали татуираната кожа от гърба му.

Коленичих до нея като поклонник. Несъмнено бяха действали бавно и методично, за да не я повредят. Въпреки че се беше нагънала при падането, знаех, че кожата е едно парче, покривало целия му гръб. Не исках да си представям как са го държали и кой го е драл старателно. И тогава ми дойде нова мисъл, която измести ужасната картина. Бледата жена не беше отнела живота му по този начин, за да си отмъсти, когато разбра, че не й се подчиних и събудих дракона. Беше го направила за забавление, може би беше започнала да дере бавно кожата му веднага след като ме изведоха от залата. И я бе оставила да замръзне на пода като захвърлена мръсна риза. Не можех да откъсна очи от нея. И през цялото време си представях всеки мъчителен миг от бавната му смърт. Точно това бе видял той; това беше краят, от който така се ужасяваше. Колко пъти го бях уверявал, че ще дам живота си, преди да видя как изтръгват неговия? А ето че стоях на колене тук. Жив.

По някое време дойдох на себе си. Не бях изгубил съзнание и не зная къде са били мислите ми, само че сякаш се събудих след дълго пребиваване в непрогледен мрак. Изправих се вдървено. Нямаше да се опитвам да освободя от леда ужасния й трофей и да го отнеса със себе си. Това не бе част от моя Шут. А жестокото клеймо, което му бе сложила тя, постоянното й напомняне, че накрая ще трябва да дойде при нея и да й върне онова, което е изписала върху кожата му. Така че нека си лежи завинаги в леда. С разпалваща се ненавист и засилваща се мъка с внезапна увереност разбрах къде ще намеря тялото на приятеля си.

Когато се изправих, видях някаква заоблена повърхност, хвърляща сиви отблясъци. Намираше се недалеч от захвърлената кожа. Коленичих, махнах скрежа и разкрих покрито с кръв парче от Петльовата корона. Скъпоценният камък намигна от изваяното птиче око. Това взех със себе си. То принадлежеше и на двама ни с Шута. Нямаше да го оставя тук.

Напуснах разрушената зала и тръгнах по замръзналите като сърцето ми коридори. Проходите изглеждаха еднакви във всички посоки и не можех да се съсредоточа и да си спомня как точно ме довлякоха до нея, още по-малко къде се намираше тъмницата, в която ме бяха затворили. Но знаех със сигурност накъде да вървя. Трябваше да стигна до първия коридор, в който бяхме влезли с Шута.

Търсенето ми отне повече от остатъка от нощта. Вървях, отдавна забравил за умората. Студът ме смушкваше, ушите ми се напрягаха да чуят въображаеми звуци. Нямаше и следа от живо същество. Накрая дори очите ми се умориха да стоят отворени и реших да почина. Оставих раницата си в ъгъла на малък склад за дърва за огрев и опрях гръб в нея. Стиснах меча си и отпуснах глава на коленете си. Задрямах неспокойно, докато кошмарите не ме събудиха и не ме накараха да продължа.

Накрая открих спалнята й. Замръзналите мангали бяха осеяни с висулки. Глобусите светеха ярко и можех да видя цялата стая, богато украсените гардероби, елегантната маса с огледало и гребени, накитите, проблясващи върху сребристо дръвче. Явно някой беше разграбил помещението — един от гардеробите беше отворен и по пода бяха разхвърляни дрехи. Зачудих се как ли са пропуснали скъпоценностите. Меките завивки на леглото й бяха покрити със скреж. Не се задържах тук дълго. Не исках да гледам забитите в стената празни окови срещу леглото й, нито кървавите петна по ледената стена.