Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Загледа ме напрегнато.

Насилих се да кимна, макар че все още не бях сигурен, че разбирам какво ми казва. Значи е бил Бял ясновидец и се е провалил? Но в същото време е предвидил, че двамата с Шута ще дойдем тук?

Кимането ми явно го окуражи.

— Пристигна. Отначало си помислих: „Тя е! Води своя Изменящ“. Надеждата се събуди. Тя каза, че търси дракона. А аз бях глупак. Показах й пътя. И после — предателство. Тя искаше да убие Айсфир. Аз не давах, но тя беше по-силна. Прогони ме и трябваше да избягам по път, по който не можеше да ме последва. Тя ме мислеше за мъртъв и си присвои всичко тук. В тази част на острова не идват хора. Знаех, че тя не е истински ясновидец. Исках да я сваля. Но промените не са моята роля. А моят Изменящ… — Гласът му изведнъж стана по-дрезгав. Беше му трудно да изговаря думите. — Тя умря. Умря преди много години. Кой може да си представи, че смъртта е много по-продължителна от живота? И тъй, останах само аз. И не можех да извърша нужната промяна. Оставаше ми само да чакам. И чаках. Надявах се. И тогава го видях, но не бял, а златен. Зачудих се. После дойде и ти. Него го познах от пръв поглед. А теб — когато остави дара за мен. Сърцето ми… — Докосна гърдите си, след което вдигна високо ръце и се усмихна блажено. — Много ми се искаше да помогна. Но не мога да бъда Изменящ. Мога да правя съвсем малко неща, в противен случай всичко ще се провали. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да — отговорих бавно. — Нямаш право да бъдеш онзи, който извършва промените. Бил си Белият ясновидец на своето време, а не Изменящ.

— Да. Да, точно така! — Усмихна се. — А това време не е мое. А твое, да бъдеш Изменящ, и негово, да вижда пътя и да те насочва. Ти се справи. И новият път е намерен. А той плати цената.

Гласът му замря, но не от мъка, а от признателност. Сведох глава. Той ме потупа по рамото и вдигнах очи. Усмихна ми се, сякаш ми се усмихваше древността.

— И тръгваме по него — увери ме той. — В нови времена! По нови пътища, отвъд всякакви видения. Тези времена никой не е видял, нито аз, нито онази, която ме измами. Тя никога не е видяла това. Само твоят Ясновидец е видял пътя — новия път след завръщането на драконите.

Въздъхна дълбоко.

— Висока бе цената за теб, но ти я плати. Върви. Намери каквото е останало от него. Да остане там… — Древният старец поклати глава. — Няма да стане. Върви, Изменящ. Дори сега не смея да променям нещата. Докато си жив, това е единствено твоя работа. Хайде, върви. — Посочи раницата ми и вратата. Усмихна се.

И без да каже нищо повече, легна на постелката на Шута и се опъна край огъня.

Чувствах се странно раздвоен. Бях уморен, а Черният мъж създаваше точно такъв остров на уют и покой, какъвто и Шутът. Но докато правех това сравнение, отново почувствах належащата нужда да сложа край на всичко това. Искаше ми се да предупредя Шишко, че го напускам, така че да знае какво да очаква. Но в същото време не ми се вярваше да се разтревожи, когато се събуди и открие, че ме няма.

Чувствах, че е неизбежно да го оставя. Облякох все още студените си връхни дрехи и нарамих раницата. Погледнах отново мъничкия дом на Черния мъж и неволно го сравних с великолепието на ледения палат на Бледата жена. И отново сърцето ми се сви при мисълта, че тялото на приятеля ми все още лежи захвърлено някъде там. Излязох тихо в тъмносивата нощ и затворих вратата след себе си.

Черният мъж беше прав. Никаква нощ не можеше да скрие пътя ми от мен.

Въпреки това бе истинско предизвикателство да следвам в тъмното тясната пътека по стръмната скала. Докато му бях гостувал, по нея бяха текли малки поточета, за да се превърнат в ледени змии под краката ми. На два пъти едва не паднах и когато стигнах равното, погледнах нагоре и не можех да повярвам, че съм слязъл, без да си счупя врата.