Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

И видях пътя си. Или поне началото му. По-нагоре и встрани от вратата на Черния мъж от покрития с лед камък се лееше бледа светлина. Познах я и потръпнах от ужас, после въздъхнах и отново тръгнах по стръмната пътека.

Дори през деня катеренето щеше да бъде отвратително. Кратката ми почивка в пещерата на Черния мъж сякаш по-скоро бе изсмукала силите ми, отколкото да ги възстанови. Неведнъж ми се прииска да се върна в топлината и удобството на дома му и да се наспя до сутринта. Не възприемах това като нещо, което мога да направя, а по-скоро като нещо желано. Сега, когато бях толкова близо до целта си, изпитвах странно нежелание да се заема с нея. Бях издигнал малка защитна стена между мъката и себе си. Знаех, че тази нощ ще погледна загубата си в очите и ще изпитам пълните последици от нея. Но колкото и да е странно, искаше ми се най-после всичко да приключи.

Най-сетне стигнах мястото, от което се лееше меката светлина. Цепнатината бе толкова тясна, че едва можех да се провра в нея. Течащата по камъка вода замръзваше и постепенно затваряше входа. Предположих, че Черният мъж ежедневно е трябвало да почиства цепнатината, за да може да я ползва.

Извадих ножа си и разбих достатъчно от ледената завеса, за да се промуша. Раницата ми едва не се заклещи. След като минах леда, трябваше да се извърна и да вървя странично към бледата светлина, мъкнех раницата след себе си. Цепнатината постепенно се разширяваше и когато погледнах откъде съм дошъл, изобщо не ми приличаше на изход. Ако не знаех, бих предположил, че цепнатината просто свършва, без да излиза навън. Проходът се стесни и леко зави, преди да се пресече с един прорязан в камъка коридор. В него светеше един от глобусите на Бледата жена; именно неговата разсеяна светлина издаваше входа към това място.

Огледах внимателно коридора, преди да изляза от цепнатината. И в двете посоки всичко бе абсолютно неподвижно и толкова тихо, че можех да различа далечния звук на капеща вода и стоновете на ледника. Осезанието ми каза, че всичко е пусто, но на подобно място това не беше особено успокояващо. Каква гаранция имах, че всички Претопени са се освободили? Вдигнах глава и подуших въздуха като вълк, но долових единствено смътната миризма на пушек. Зачудих се коя посока да избера и импулсивно реших да поема наляво. Преди да тръгна, издрасках знак на височината на очите ми върху камъка — малко уверение, че смятам да се върна.

Отново вървях по мразовитите коридори на Бледата жена. Залите бяха ужасно познати и същевременно непознати, тъй като изглеждаха съвсем еднакви. Напомняха ми за място, на което съм бил, но не мога да си спомня точно. Тук нямаше начин да определя колко време е минало. Светлината от глобусите бе равна и неизменна. Открих, че стъпвам леко и тихо и приближавам с предпазливост всеки завой. Имах чувството, че изследвам гробница — и не само защото търсех тялото на Шута. Може би беше заради движението на въздуха в студените тунели, но сякаш непрекъснато някой шепнеше на ръба на възприятията ми.

Личеше си, че тази част от владенията на Бледата жена отдавна не е била използвана. Повечето помещения бяха абсолютно празни. В едно намерих купчина боклуци — стар чорап, счупена стрела, разръфано парче от одеяло и спукана купа върху прашния каменен под. В друга стая бяха разхвърляни малки кубчета паметен камък, явно паднали от дългите тесни лавици покрай стените. Запитах се кой и кога ли е обитавал тези помещения. Може би тук бяха живеели екипажите на Алените кораби между набезите си? Или, както бе казал Черният мъж, това място е било създадено от други? Реших, че стаите и коридорите са съществували много преди Войната на Алените кораби. Високо на стената, където не можеше да стигне протегната ръка, видях останки от барелефи. Забелязах тясно женско лице, летящ дракон, висок строен крал. Бяха запазени само откъслечни фрагменти и се запитах дали Бледата жена е наредила унищожаването им, или просто Претопените са си запълвали времето, като са заличавали великолепните изображения. Постепенно започнах да разбирам това място и накрая се запитах дали тя е искала да изтрие всички спомени, че коридорите някога са били на Праотците? Те ли бяха „древните“, които бяха загинали тук според Черния мъж?

Коридорът неусетно премина от черен камък в син лед. След още десетина крачки минах през пищно украсен портал и се озовах в огромна ледена зала. По масивните сини колони, поддържащи високия купол на тавана, бяха изрязани цъфтящи лози. Времето и бавното топене бе омекотило очертанията им и на места едва се различаваха, но изяществото им си оставаше. Беше сумрачно, ледена градина, осветена от вграден в тавана голям полумесец, заобиколен от съзвездия. Женската градина в замъка Бъкип би се поместила два пъти в тази зала. Явно бе замислена като място на покой и красота, но в по-ниските части по фантастично изваяните ледени фонтани и декоративни пейки личаха следи на вандализъм. Приличаше на осквернение, дело на движени от ненавист и отвращение хора. От един дракон върху леден стълб се бе запазило само тялото. Крилете му бяха счупени, главата — разбита на десетки парчета. Миризмата на урина бе силна и основата на стълба бе проядена и жълта, сякаш унищожаването на изображението е било недостатъчно.