Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Зад спалнята зееше друга врата. Хвърлих поглед, докато минавах край нея, после спрях и се върнах. В средата на стаята имаше маса, а покрай стените се издигаха библиотечни рафтове. Бяха запълнени, а свитъците — навити и завързани по приетия в Шестте херцогства начин. Знаех какво ще намеря, но въпреки това се чувствах странно. Взех напосоки един свитък и го развих. Точно така. Работа на майстор Трийний. Свитъкът бе посветен на правилата за поведение на кандидатите за обучение. Строго се забраняваше погаждането на номера с помощта на Умението. Пуснах го да падне на ледения под и взех друг. Този беше по-нов и разпознах закръгления почерк и наклонените букви на Настоятелност. Думите се закривиха пред насълзените ми очи. Оставих свитъка също да падне на пода. Вдигнах очи и огледах стаята. Това бе изчезналата библиотека на замъка Бъкип, продадена според слуховете от Славен, за да осигури средствата за разточителния си живот в Трейдфорд. Работещите за Бледата жена и Кебал Тестото търговци бяха купили от най-младия принц знанията за магията на Пророците. Наследството ни бе заминало на север при островитяните, след което бе попаднало тук. Тук Бледата жена се бе учила как да обръща собствената ни магия срещу нас, тук бе чела за създаването на каменен дракон. Сенч би платил прескъпо за един-единствен следобед на това място. Намирах се в съкровищница на изгубено знание. Но с него не можеше да се купи онова, което желаех най-много — възможност да постъпя другояче. Поклатих глава, обърнах се и излязох.

Накрая намерих тъмниците, в които бяха държали майката и сестрата на нарческата. Пиотре бе оставил вратите отворени, когато бе освобождавал роднините си. В следващата килия ме очакваше по-зловеща гледка. Трима мъртъвци се търкаляха на пода. Запитах се дали са свършили като биещи се помежду си Претопени, или смъртта на дракона ги е превърнала отново в хора и са загинали от студ и глад, след като разумът и чувствата отново са се върнали при тях.

Вратата на килията на Ридъл и Хест беше отворена. Тялото на Хест лежеше по очи на пода. Насилих се да погледна лицето му. Студът и смъртта го бяха направили черно. След кратко колебание се наведох и го хванах за раменете. Беше трудно, но успях да освободя тялото му от пода. Работата не бе от приятните — беше здраво замръзнал в леда. Извлачих го до килията на Ертре и го положих на дървеното легло. Събрах всичко, което можеше да гори — старите постелки и сламата по пода. Натрупах подпалките около тялото му и пожертвах половината от маслото, което бях взел, за да изгоря останките на Шута. Мина малко време, преди сламата да се запали, но след това пламъците обхванаха маслото и плъзнаха по подпалките. Изчаках, докато огънят се разгори около тялото, след което отрязах кичур коса и го хвърлих в кладата — традиционната жертва в Шестте херцогства, когато се прощаваш с другар.

— Не е било напразно, Хест. Не е било напразно — казах му, но докато се отдалечавах от горящия му труп, се запитах какво всъщност сме постигнали. Само времето можеше да покаже, а аз все още не бях готов да мисля, че освобождаването на дракона е триумф за човечеството.

Така оставаше последната стая. Разбира се. Точно така Бледата жена бе искала да унизи за последно Шута, да му се подиграе още веднъж и тържествуващо да се освободи от него. Намерих приятеля си в стаята, пълна с изпражнения и отпадъци, до купчина помия и мръсотия.

Бил е жив, когато са го изхвърлили тук. Искала е да знае за последното си унижение. Беше успял да изпълзи в един относително чист ъгъл. И там бе умрял, свит под някакво мръсно зебло. През целия си живот моят Шут бе изключително чистоплътен и не се съмнявам, че да умре сред мръсотията е било допълнително мъчение за него. Не зная дали някой бе метнал платнището отгоре му, или го е намерил сам, преди да умре свит на кълбо върху ледения под. А може би бяха увили тялото му в него, за да го мъкнат по-лесно. Кръв и телесни течности бяха пропили грубата тъкан и тя бе полепнала по смалилото се тяло. Беше свил колене и прибрал брадичка до гърдите си, лицето му бе изкривено от болка. Блестящата му коса бе разпиляна и сплъстена, виждаха се петна кръв.

Поставих длан върху студеното му чело. Не знаех какво ще направя, докато не го направих. Пресегнах се към него с цялото си Умение и го затърсих. Намерих единствено неподвижност. Опрях и двете си ръце върху бузите му и проникнах в него. Проучих тялото, пробивах си с мъка път там, където навремето свободно бе текъл живот. Опитах се да го излекувам, да го събудя за живот. Тръгни! — заповядах на кръвта му, Живей! — на плътта.