Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Чакай малко. Разбирам. Още не си отворил малкия ми подарък за теб. Не си видял всичко, което му сторих. Чакай да видиш ръцете му и онези негови изкусни и изящни пръсти! О, а също зъбите му и езика, който говореше така остроумно, за да те забавлява. Направих го специално за теб, Фицрицарин, за да можеш в пълна мяра да съжалиш, че ме отхвърли така презрително. — Млъкна за момент, след което каза, сякаш ми напомняше: — Хайде, Фиц. Тук заявяваш, че ще ме убиеш.

Тъкмо се канех да изрека тези думи. Преглътнах ги. Беше успяла да ги направи празни и детински. Наместих товара си, обърнах й гръб и продължих напред. Защитните ми стени бяха вдигнати, но дори и да ги бе атакувала, не го усетих. Гърбът ми бе незащитен и си признавам, че ми идеше да побягна. Запитах се защо всъщност наистина не я убих. Отговорът ми се виждаше твърде прост, за да е истина. Не исках да оставям тялото му на пода й, докато го правя. Нещо повече — не исках да правя каквото и да било, което тя очакваше от мен.

— Викаше те! — заговори тя след мен. — Предполагам си мислеше, че е на крачка от смъртта. Разбира се, че не беше. Знам си работата! Но той си мислеше, че болката ще го убие, и те викаше. „Любими! Любими!“

Имитацията на агонизиращия му глас бе съвършена. Настръхнах, сякаш Шутът ми бе проговорил от оня свят. Въпреки решимостта си забавих крачка. Притиснах тялото му към гърдите си и сведох глава над неговата. Мразех, че думите й извикаха сълзи в очите ми. Трябваше да я убия. Защо не го направих?

— Имал е предвид теб, нали? Ама разбира се, че теб, макар че може и да не си го знаел. Не вярвам да си запознат с обичаите на народа му; знаеш ли, че разменят имената си, за да покажат създадените за цял живот връзки? Наричал ли си го някога със своето име, за да му покажеш, че ти е толкова скъп, колкото собственият ти живот? Или си се показал като прекалено голям страхливец, за да му го признаеш? Така ли е?

Страшно ми се искаше да я убия. Но трябваше да оставя тялото му, а нямаше да направя това. Бледата жена нямаше да ме накара отново да го изоставя. Нямаше да го оставя на леда и да погледна назад към нея. Изгърбих се, сякаш да се защитя от шибащите й думи, и продължих.

— Така ли е? Така ли е? Така ли е?

Очаквах гласът й да заглъхне с отдалечаването ми от нея. Но вместо това той зазвуча по-силно и тонът й ставаше все по-гневен и все по-гневен, докато мяташе омразния въпрос към мен. Не след дълго разбрах, че ме следва. Думите й вече приличаха на дрезгав писък. Така грачат гарваните, когато се призовават на пиршество на бойното поле.

— Така ли е? Така ли е? Така ли е?

Дори когато я чух да тича зад мен и знаех, че ще ме нападне, не можех да пусна тялото на Шута. Задържах го и се извърнах, за да посрещна безумната й атака с рамо. Май не очакваше точно това. Може би се надяваше, че ще я посрещна с изваден меч. Опита се да спре, но леденият под я предаде. Подхлъзна се и се блъсна в мен. Продължавах да държа Шута, когато се блъснах в стената, но някак успях да се задържа на крака. Не и тя. Просна се на леда и изпъшка. Изгледах я тъпо, чудех се как едно падане може да й причини такава мъчителна болка. И докато се опитваше да се изправи, видях какво е криела от мен.

Разказът на Ридъл бе верен. Взирах се в почернелите съсухрени чукани, с които се мъчеше да си помогне. Не можеше нито да се изправи, нито да ги скрие под робата си. Погледнах в безцветните й очи.

— Ти си страхливката — казах студено. — В последния миг не си могла да се отдадеш, нито дори да завършиш видението си за това какъв трябва да е светът. Нямаш неговия кураж. Той прие цената, която съдбата му бе подготвила. Прие болката и смъртта си. И победи. Той тържествува. А ти се провали.

Бледата жена издаде нещо между скимтене и писък и ме изгледа с ненавист и ярост. Заблъска стените ми, но не успя да ги пробие. Може би бе черпила силата за магията си от Кебал Тестото? Гледах я как се опитва да се изправи. Полите на дългата мантия се бяха заплели в краката й и й пречеха. Черните останки от ръцете й бяха безполезни. От лакътя надолу бяха съсухрени и завършваха с овъглени краища. Виждаха се костите. От дланите и пръстите не бе останало нищо. Драконът й ги бе взел, преди да успее да се откъсне от него. Спомних си как бяха изчезнали Искрен и Кетъл, как се разтопиха в дракона, който бяха създали с такава любов за доброто на хората си. Обърнах се и тръгнах.

— Спри! — заповяда ми тя. Гласът й бе изпълнен с ярост. — Убиваш ме тук! Видях го, виждала съм го стотици пъти в кошмарите си. Убий ме веднага! Такава е съдбата ми, ако се проваля. Ужасявах се от нея, но сега я призовавам! Виденията ми винаги са били истина. Съдбата ти е да ме убиеш.