Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Заговорих през рамо, без изобщо да обмислям думите си.

— Аз съм Изменящият. Променям нещата. И не само това. Времето, в което сме сега, е онова, което избра Шутът. Аз живея в неговото бъдеще. В неговото видение аз те оставям. И ти умираш бавно. Сама.

Тя закрещя. Крещя, докато не остана без дъх. Чух хрипливото й дишане. Продължих напред.

— Ти все още си Изменящият! — изкрещя тя след мен. В гласа й вече имаше единствено отчаяние и изумление. — Ако няма да ме убиваш, то се върни и използвай Умението си, за да ме изцелиш. Ще ти се подчинявам във всичко! Можеш да ме използваш както пожелаеш и ще те науча на всичко, което зная от свитъците! Ти имаш силата да владееш тази магия! Изцели ме и ще ти покажа пътя към силата. Ще станеш законен крал на Шестте херцогства, на Външните острови, на целите Прокълнати брегове! На всичко. Ще изпълня всичките ти мечти, ако се върнеш!

Мечтата ми бе мъртва в ръцете ми. Продължих да вървя.

Чух драскането на черните й чукани по леда. Приличаше ми на преобърнат бръмбар в леген, който отчаяно размахва крака, за да се изправи. Не погледнах назад. За миг се запитах дали е видяла този момент, дали си е представяла как гледа гърба ми, докато се отдалечавам. Не, неочаквано разбрах аз. Черният мъж го беше казал. Сега вървях в света на Шута, в бъдещето, което той беше оформил. Тук тя не можеше да вижда, не можеше да предсказва. Това време не беше нейното. А онова, което беше избрал той.

Не мисля, че по природа съм жесток, но все пак не изпитах абсолютно никакви угризения за постъпката си. Чух я как изрева като попаднало в капан животно, но не се обърнах. Завих на една пресечка и продължих по пътя, по който бях дошъл.

Бях неописуемо уморен, измръзнал и гладен. Но никоя от тези несгоди не можеше да се сравнява с мъката ми. В един момент от очите ми потекоха сълзи. Капеха върху златната коса на Шута и превръщаха тунелите пред мен в безизразен лабиринт. Може би в замаяното си състояние съм пропуснал някой от знаците на стената. Разбрах го и се върнах назад, но се озовах в непознат коридор. Стигнах до стълбище с изронени стъпала и се опитах да се изкача, но не успях с товара в ръцете си. Обърнах се и продължих да вървя, докато не се изгубих съвсем.

По едно време проснах наметалото си на пода и поспах, прегърнал с една ръка замръзналото му тяло. Когато се събудих, порових в раницата, намерих малко сухари и ги изядох. Отпих вода от манерката, после намокрих края на наметалото и избърсах кръвта и мръсотията от разкривеното му лице. Не можех да избърша болката от челото му. Станах, вдигнах го и продължих напред, напълно изгубил ориентация в неизменната бледа светлина. Може би бях малко полудял.

Стигнах до място, където едната стена на коридора бе от лед, а другата — от камък. Трябваше да обърна назад, но последвах водещия нагоре проход като привлечена от светлината на фенер нощна пеперуда. Стигнах до изсечени в камък стъпала и започнах да се изкачвам. Синкавата светлина на блестящите глобуси си оставаше все същата, така че носех тялото на Шута през намиращ се извън времето лабиринт от полегати стъпала, които се виеха безкрайно нагоре. На една площадка спрях да си поема дъх. На нея имаше дървена врата, дъските й бяха сухи и се цепеха. Отворих я с надеждата да намеря гориво за кладата му.

Дори да имах някакви съмнения, че това ледено царство някога е принадлежало на Праотците, помещението пред мен окончателно ги разсея. Бях виждал и преди подобни мебели, нахвърляни из запустелите руини на града до реката. Бях виждал и карта като намиращата се в стаята, макар че тази приличаше по-скоро на карта на света, отколкото само на един град и околностите му. Намираше се върху маса в центъра на помещението. Беше кръгла, но не плоска, нито пък беше начертана на хартия. Всеки остров, всеки бряг, всеки гребен на вълна беше изваян. Мънички планини се издигаха във вериги, морето беше накъдрено. Блестящи реки се извиваха през зелени равнини.

Точно в центъра на картата се намираше остров, най-вероятно Аслевял. Около него морето бе изпъстрено с други парчета суша. На югозапад видях крайбрежието на Шестте херцогства, макар на доста места да ми се видя малко неточно. На север имаше някаква неизвестна ми земя, а от другата страна на широкото море, в източния край на картата, се виждаше брегова линия — там, където според традицията имаше само безкраен океан. По картата бяха разхвърляни мънички скъпоценни камъни, всеки отбелязан с руна. Някои сякаш светеха с вътрешна светлина. Една проблясваше в бяло на самия Аслевял. Четири, разположени в квадрат, искряха в Бък, недалеч от устието на реката. Имаше още няколко из Шестте херцогства, някои ярки, другите — помръкнали. Виждаха се също и в Планинското царство, както и на равни интервали покрай Дъждовитата река, макар че много от тях не светеха. Кимнах бавно. Ама разбира се.