Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Самият той беше висок колкото мен и толкова плътно черен, колкото бял бе навремето Шутът. Не попита за имената ни, нито съобщи своето, а направо поднесе супа в три каменни купи, които се грееха край огъня. Отначало говореше малко. Използвахме езика на Външните острови, макар че и за двама ни бе чужд. Шишко говореше на езика на Шестте херцогства, но Черният мъж някак успяваше да го разбере. Масата бе ниска, седяхме на удобни напълнени с трева възглавници, върху които имаше покривки от плетена тръстика. Лъжиците бяха изработени от излъскана кост. В супата имаше риба, но тя беше прясна, както и сварените корени и оскъдната зеленина. Беше много вкусна след дългите дни сушена и солена храна. Тънкият хляб, който извади домакинът ни, ме изненада и той се усмихна на изумения ми поглед.

— От нейния килер в моя — каза, без да се извинява. — Взимах каквото ми трябваше. А понякога и повече. — Въздъхна. — А сега това свърши. Животът ми ще е по-прост. А твоят — май по-самотен.

Изведнъж ми се стори, че сме насред дълъг разговор и двамата вече знаем — без да го казваме с думи — защо сме се събрали. Затова просто отвърнах:

— Дойдох за него. Мразеше студа. Не мога да оставя тялото му там. И трябва да се уверя, че с това е приключено. Че тя е мъртва.

Той кимна сериозно.

— Такъв е твоят път и трябва да го извървиш.

— Това означава ли, че ще ми помогнеш?

Той поклати глава — не със съжаление, а твърдо.

— Твоят път — повтори. — Пътят на Изменящия принадлежи единствено на теб.

Побиха ме тръпки от начина, по който ме нарече. Въпреки това не се предадох.

— Но не знам как да вляза в двореца й. Ти със сигурност знаеш, видях те там. Можеш ли да ми посочиш поне това?

— Пътят ще те намери — увери ме той и се усмихна. — Не може да се скрие в тъмното.

Шишко вдигна празната си купа.

— Вкусно беше!

— Искаш ли още?

— Да, моля! — възкликна дребният човек и доволно въздъхна, докато домакинът му сипваше.

Яде втората порция по-бавно. Черният мъж мълчаливо стана и сложи на огъня очукано старо котле с вода. Сложи още дърва и се загледах как по тях плъзват разноцветни пламъчета. Черният мъж отиде до шкафа и замислено погледна трите малки дървени кутии на него. Станах забързано и отидох до багажа ни.

— Моля, нека да допринесем с нещо за вечерята. Нося билки за чай.

Той се обърна към мен и разбрах, че съм предположил вярно. Сякаш му предлагах скъпоценности и злато. Без да се колебая, отворих малките пакети на Шута и му ги подадох. Той се наведе да ги помирише, затвори очи и на лицето му се появи блажена усмивка.

— Щедро сърце имаш! — възкликна. — Спомен за цветя има тук. Нищо не събужда по-добре спомените от сладкия аромат.

— Задръж ги всичките — предложих му и той грейна от удоволствие, а черните му очи заблестяха.

Направи чая с огромно внимание. Стри старателно билките, изсипа ги в чайника и го затвори плътно. Когато махна капака и се вдигна ароматна пара, се разсмя радостно и се присъединихме към него досущ като големите, когато чуят детски смях. Около домакина ни имаше очарователна непосредственост, която почти ме накара да забравя тревогите и страховете си. Той наля чая и започнахме да го пием на малки глътки, наслаждавахме се на аромата и вкуса. Когато приключихме, Шишко вече се прозяваше широко. Изведнъж усетих, че съм ужасно уморен.

— Място за сън — каза домакинът ни и му посочи кревата.

— Моля те, имаме си постелки. Не е нужно да ни отстъпваш леглото си — намесих се аз, но той потупа Шишко по рамото и отново посочи кревата.

Шишко не се нуждаеше от още покани. Вече беше свалил ботушите си. Седна на леглото и чух скърцането на въжена рамка. Пъхна се под завивките и затвори очи. Мисля, че заспа моментално.

Започнах да приготвям постелката си при огъня. Част от нея бе от нещата на Шута, направени от Праотците. Старецът ги огледа внимателно и тъжно докосна фината тъкан.

— Толкова си мил, толкова мил. Благодаря ти. — Погледна ме с тъга. — Пътят те чака. Дано съдбата е благосклонна към теб, а нощта — добра.

И се поклони, сякаш се сбогуваше с мен.

Малко объркан, погледнах към вратата. Когато се обърнах отново към него, той бавно кимна и каза:

— Аз ще пазя.

Продължавах да го гледам объркано. Черният мъж пое дъх и замълча. Усещах го как се опитва да превърне мислите си в разбираеми за мен думи. Докосна с пръсти бузите си, след което протегна към мен черните си длани.

— Навремето бях Белият. Ясновидецът. — Усмихна се на изуменото ми изражение, но в тъмните му очи имаше тъга. — Провалих се. Дойдох тук с древните. Бяхме последните и го знаехме. Другите градове бяха опразнени и мъртви. Но аз бях видял, че все още има шанс, съвсем малък шанс, че всичко може отново да стане такова, каквото бе някога. Когато пристигна драконът, отначало ми вдъхна надежда. Но той бе изпълнен с отчаяние, мъчеше го като болест. Изпълзя в леда. Опитах се. Посещавах го, молих го… убеждавах го. Но той се извърна от мен, за да търси смъртта. И нищо не ми остана. Никакви надежди. Единствено чакането. Много дълго нямах нищо. Не виждах нищо. Бъдещето потъмняваше, възможностите ставаха все по-малко и по-малко. — Събра длани и погледна между тях, сякаш надничаше през цепнатина, за да ми покаже колко стеснени са станали виденията му. Не вдигна отново поглед към мен. Сигурно объркването ми го разочарова. Поклати глава и продължи с видимо усилие. — Остана ми само едно видение. Съвсем малко… не! Съвсем смътна картина на онова, което би могло да бъде. Не бях сигурен, но все пак беше възможност. Можеше да дойде друг. С друг Изменящ. — Протегна ръка към мен и я сви в юмрук, като остави съвсем малка дупка между пръстите си. — Съвсем малък шанс. Толкова нищожен, толкова малко вероятен. Но все пак го имаше.