Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Де да имахме сладкиш от кухнята — рече с тъга, докато търках котлето с пясък.

— Е, на такова нещо ще се радваме чак когато се приберем в Бък. С кораб.

— Не. Никакви кораби.

— Шишко, няма друг начин да стигнем дотам.

— Ако просто продължим да вървим, може и да стигнем.

— Не, Шишко. Аслевял е остров. Навсякъде около него има вода. Не можем да се приберем пеш. Рано или късно ще се наложи да се качим на кораб.

— Не.

Пак се почна. Уж схващаше толкова много неща, но рано или късно се появяваше нещо, което или отказваше, или не можеше да приеме. Отказах се да споря и си легнах. Отново го гледах как влиза в съня с лекотата, с която плувец скача във водата. Не намерих кураж да говоря с него за Копривка. Запитах се какво ли си мисли за отсъствието ми и дали изобщо го е забелязала. После затворих очи и се унесох.

На втория ден от прехода Шишко вече бе отегчен от еднообразието. На два пъти ме остави да се отдалеча толкова напред, че едва не го губех от поглед. И всеки път ме настигаше, като пуфтеше и бързаше по мокрия пясък. И настояваше да научи защо трябва да бързаме толкова. Не можех да измисля отговор, който да го задоволи. Всъщност знаех само, че трябва да бързам. Че това е нещо, което трябва да се свърши, и че няма да намеря покой, докато не го направя. Случваше ли ми се да си помисля за Шута като за умрял или да си представя как тялото му е захвърлено нейде в онова ледено място, болката ставаше толкова силна, че едва не припадах. Знаех, че няма да осъзная смъртта му, докато не видя трупа му с очите си. Беше като да гледаш загниващ крак и да знаеш, че трябва да бъде отрязан, за да може тялото да започне да се лекува. Бързах да се срещна с агонията.

Нощта ни завари на тесен плаж под окичена с ледени висулки отвесна скала, по която се стичаше вода. Реших, че има място точно колкото да пренощуваме и че всичко ще е наред, стига да не се надигне буря. Разпънахме шатрата и я укрепихме с камъни, запалихме огън и приготвихме безвкусната вечеря.

Тази вечер луната бе наедряла и останахме известно време навън, взирахме се в морето. Намерих време да се запитам как ли я кара Хеп, дали е успял да превъзмогне опасното си увлечение по Сваня, или е напълно погълнат от него. Можех само да се надявам, че е запазил здравия си разум и преценки. Въздъхнах тревожно.

— Коремът ли те боли? — съчувствено попита Шишко.

— Не. Не точно. Безпокоя се за Хеп. Сина ми в Бъкип.

— О. — Явно не проявяваше особен интерес. И после добави, сякаш го бе обмислял от дълго време: — Все си някъде другаде. Никога не свириш музиката, в която се намираш.

Изгледах го и свалих постоянните си стени за музиката му. Когато се отворих за нея, все едно пуснах в очите си вечерта, когато здрачът се спуска над земята и времето е идеално за лов. Отпуснах се за момент, отдадох се на вълчата радост от момента, радост, която не бях изпитвал от толкова дълго време. И преди долавях водата и лекия вятър. Сега чух шепота на пясъка и снега, а дълбоко под него — бавното скърцане на ледника върху острова. Изведнъж бях в състояние да надуша солта на океана, йода от водораслите на брега и ледения дъх на стар сняг.

Беше като отваряне на врата към някакво минало, към по-старо място. Погледнах Шишко и изведнъж го видях като едно цяло, тъй като се беше слял с всичко около себе си. Седеше, радваше се на вечерта и не му липсваше нищо. Почувствах как устните ми се разтягат в усмивка.

— От теб би станал добър вълк — казах му. А когато се унесох, Копривка ме намери. Трябваше ми известно време да я доловя, защото седеше на ръба на съня ми. Морският бриз развяваше косите й, докато тя се взираше през прозореца на някогашната ми детска стая в Бъкип. Когато най-сетне погледнах към нея, Копривка пристъпи през прозореца и се озова на брега.

— Е, ето че се срещнахме.

Почувствах как всички извинения и обяснения се надигат в мен и си съперничат кое да бъде казано първо. Копривка седна до мен на пясъка и погледна към морето. Вятърът рошеше косата й, все едно че бе вълча козина на врата. Спокойствието й така контрастираше с бурята в мен, че си дадох сметка що за неприятен тип съм и как винаги изпълвам атмосферата около себе си с бърборене и тревоги. Открих, че седя до нея и опашката ми е увита около лапите.

— Обещах на Нощни очи, че ще ти разказвам истории за него, а ето че не съм го направил.

Мълчанието изтъка паяжина помежду ни.

— Бих искала да чуя някоя — рече тя.

И й разказах за тромавото тъпоносо вълче, което подскача високо, за да лови непредпазливите мишки, и как се бяхме научили да се доверяваме един на друг, да ловуваме и да мислим като едно цяло. Слушаше ме цялата нощ, а при някои истории накланяше глава и казваше: