Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Усмихнах се.

— Мисля, че ще го намеря. Доста съм упорит в подобни неща. Единственото, за което моля, е да ми оставите достатъчно храна, стига да можете да си позволите, както и топли дрехи.

— Лорд Фицрицарин, прости, че го казвам, но може да се окаже, че напразно рискуваш живота си. Лорд Златен вече не чувства нищо. Малко вероятно е да намериш входа, още по-малко — тялото му. Не мисля, че трябва да позволя това.

Подминах последните му думи.

— Има и още нещо. Чака те достатъчно хаос и неразбории. Едва ли ще ти е нужен и един възкръснал лорд Фицрицарин, който само да усложни положението. Кажи на всички да си мълчат за мен. Вече говорих с Лонгуик. Не мисля, че е нужно да се тревожа за Ридъл. Останалите са мъртви.

— Но… островитяните знаят кой си. Чуха да се обръщат към теб с това име.

— То не означава нищо за тях. Ще запомнят истинското ми име толкова, колкото аз — името на Мечока или на Орела. Просто ще съм лудият, който е останал на острова.

Предан разпери отчаяно ръце.

— За колко дълго? Докато не умреш от глад ли, или докато не откриеш, че мисията ти е толкова напразна, колкото и моята?

Замислих се за момент и казах:

— Дай ми две седмици. Уреди да пратят кораб за мен. Ако не успея за две седмици, ще се откажа и ще се прибера у дома.

— Не ми харесва това — измърмори той. Помислих си, че ще продължи да възразява, но той не го направи. — Две седмици. И няма да те слушам, така че не се опитвай да ме увещаваш за още малко време. След две седмици на този бряг ще те чака кораб. И независимо от резултата, ще го посрещнеш и ще се качиш на него. А сега да побързаме, преди да са натоварили всичко.

Оказа се, че страхът му е напразен. Екипажите всъщност разтоварваха вещи от корабите, за да направят място за неочакваните пътници. Сенч мърмореше и ругаеше ината ми, но накрая се предаде — най-вече защото останах непреклонен, а всички бързаха да отплават.

Беше странно да стоя на брега и да гледам отдалечаващите се кораби. Зад мен се издигаше купчина с всевъзможни неща. Разполагах с твърде много палатки и шейни за един човек, както и порядъчен, макар и еднообразен запас храна. Във времето между изчезването на корабите и падането на нощта разглеждах какво са ми оставили и напълних старата си раница с неща, които можеха да ми свършат работа. Сложих допълнителни дрехи, достатъчно храна, както и перата от брега на Другите. Лонгуик ми беше оставил съвсем приличен меч; предполагам, че беше на Дефт. Разполагах също и с ножа на капитана. И с шатрата и постелката на Шута, както и с готварските му принадлежности — освен че бяха неговите, бяха и най-леки. С изненада открих, че Сенч ми е оставил малко буренце гърмящ прах. Сякаш бих рискувал да се занимавам отново с това чудо! Слухът ми още не се беше оправил напълно. Но накрая все пак напълних един буркан и го прибрах в раницата.

Вечерта си запалих хубав огън. Плавеите не бяха много, но огънят беше само за мен, така че не се ограничавах. Очаквах да намеря покоя, който обикновено ми носеше уединението. Дори когато настроението ми бе най-мрачно, самотата и природата винаги ме утешаваха. Но тази вечер не изпитах това. Непрестанното бръмчене на потъналия каменен дракон бе като къкрещо напомняне за злините на Бледата жена. Искаше ми се да има начин да го заглуша, да пречистя ужасната статуя и отново да я превърна в обикновен камък. Направих си каша и най-безразсъдно я подсладих с ечемичните бонбони, които ми бе оставил Предан.

Тъкмо лапах първата лъжица, когато чух стъпки зад себе си. Задавих се и скочих, измъкнах меча си. Шишко пристъпи в светлината на огъня и се ухили стеснително.

— Гладен съм.

Олюлях се.

— Какво правиш тук? Трябваше да си на кораба, на път към Цайлиг!

— Не. Вече никакви кораби. Какво има за вечеря?

— Как успя да останеш? Сенч знае ли? А принцът? Шишко, това е невъзможно! Имам работа, много важна работа. Не мога да се грижа за теб.

— Те още не знаят. И мога сам да се погрижа за себе си! — намусено рече той.

Бях наранил чувствата му. И сякаш за да го потвърди, Шишко отиде до купчината изоставен товар и започна да рови, докато не намери купа. Седнах и се загледах в огъня. Чувствах се напълно победен от съдбата. Шишко се върна, седна на един камък срещу мен и си сипа повече от половината каша.

— Лесно стана — обясни той. — Просто казах със Сенч, със Сенч на принца и с принца, с принца на Сенч. Повярваха ми и се качиха на корабите.

— И никой друг не е забелязал, че те няма? — попитах скептично.