Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Успях да се усмихна.

— Дори докато беше жив, така и не бях сигурен дали наистина знае какво ще се случи, или просто подбира думите си хитроумно, за да изглежда, че знае. В този случай обаче ми се струва, че е бил прав.

— Да. А видя ли баща ми? Видя ли какво направи? Събори дракона на колене. Уеб каза, че никога не бил виждал подобна сила на отблъскване . — Погледна ме, сякаш ме предизвикваше да му забраня да говори на тази тема. — Каза, че подобна сила понякога се срещала у Старата кръв. И че може би ще я наследя, ако използвам магията си разумно и след обучение.

Потупах го по бузата и усетих студения допир на обицата в дланта си.

— Да се надяваме, че ще стане така. Светът се нуждае от сила като тази.

Лонгуик надникна в заслона и каза:

— Принц Предан те вика, Том.

— Идвам — казах и се обърнах към Пъргав. — Нещо против?

— Върви. И без това нищо не можем да направим, освен да гледаме.

— Ще се върна — обещах и последвах Лонгуик през лагера.

Шатрата на принца бе пълна с народ. Предан, Сенч и Шишко бяха вътре заедно с Пиотре, Ертре, Коси и нарческата. Долната устна на Шишко беше издадена и усетих, че е смутен. Нарческата седеше на пода с гръб към мен, наметната с одеяло. Поздравих всички и зачаках.

— Има проблем с татуировките на Елиания — каза принцът. — Иска да ги махнем, но Шишко не успя да се справи с тях. Сенч си помисли, че щом се справи със собствените си белези, може би ще успееш да помогнеш.

— Белегът е нещо доста по-различно от татуировката — отвърнах. — Но съм готов да опитам.

Принцът се обърна към нарческата.

— Елиания? Може ли да ги види?

Тя не отговори. Гърбът й бе изпънат, а на лицето на майка й ясно се четеше неодобрение. После, без да каже нито дума, Елиания бавно наведе глава и остави одеялото да се свлече по гърба й. Коленичих, за да виждам по-ясно. Стиснах зъби и веднага разбрах защо са си помислили за мен.

Сияещата красота на змиите и драконите бе изчезнала. Татуировките бяха хлътнали в гърба й, кожата се беше опънала, сякаш изображенията бяха жигосани. Предположих, че това е последното отмъщение на Бледата жена.

— Продължават да я болят — тихо рече принцът.

— То е от спомена — казах. — Може би Шишко не може да я излекува, защото нараняването е старо. Друго е да помогнеш на тялото да завърши онова, което и без това се опитва да направи. Но тези рани са стари и тялото й е свикнало с тях.

— Но твоите белези изчезнаха, когато те излекувахме — каза принцът.

— Те не са нейни — начумерено рече Шишко. — Не искам да ги докосвам.

Не обърнах внимание на неясната му забележка.

— Мисля, че Шутът ме възстанови във вида, в който ме е виждал винаги. Без белези.

Не ми се говореше повече по темата, но мисля, че всички ме разбраха.

— Тогава ги изгорете и после ги излекувайте — каза Елиания. Гласът й трепереше. — Не ме е грижа какво ще ми струва, просто искам да се махнат. Няма да нося белезите й върху тялото си!

— Не! — възкликна ужасен принцът.

— Чакайте. Моля ви. Нека опитам. — Вдигнах ръка, но се сетих, че е редно да попитам. — Мога ли да те докосна?

Тя сведе глава още повече и видях как всеки мускул на гърба й се напряга. После кимна рязко. Пиотре се извиси над нас със скръстени на гърдите ръце. Погледнах го и очите ни се срещнаха. После седнах зад нарческата и внимателно положих длани върху гърба й. Наложи се да ги задържа там с усилие на волята. Дланите ми усещаха топлия гръб на младото момиче, но Умението долавяше как драконите и змиите се гърчат под пръстите ми.

— Не само мастило има под кожата й — казах. Но не знаех какво точно има.

— Направи мастилата от собствената си кръв — изпъшка Елиания. — За да й принадлежат завинаги и да й се подчиняват.

— Лоша е — сърдито рече Шишко.

Елиания ни бе съобщила онова, което трябваше да знаем. Но въпреки това работата се оказа дълга и изтощителна. Не познавах добре Елиания, а Шишко не искаше да се докосва до нея. Даде ни силата си, но се наложи всяка сложна фигура да бъде премахвана отделно. Майка й и сестра й седяха и гледаха мълчаливо. Пиотре остана известно време, после излезе навън, върна се и отново излезе. Не можех да го виня. Искаше ми се и аз да не съм тук. Вонящото мастило с мъка се процеждаше от порите на гърба на нарческата. По-лошото бе, че й причиняваше болка. Елиания стисна зъби и заблъска мълчаливо земята. Дългата й черна коса, която беше отметната напред, за да не ми пречи, натежа от пот. Предан седеше срещу нея с ръце на раменете й, докато аз старателно проследявах всяка рисунка с върха на пръстите си и призовавах кожата й да изхвърли мръсотията на Бледата жена. Докато работех, отново видях гърба на Шута, татуиран също така пищно и жестоко, и благодарих на боговете, че рисунките са били създадени преди Бледата жена да усвои и изврати Умението. Не можех да разбера защо татуировките се съпротивляват толкова упорито. Когато и последната ноктеста лапа бе премахната от кожата на Елиания, бях останал без сили, но гърбът й бе гладък и чист.