Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Готово — рекох уморено и вдигнах одеялото да я завия. Тя си пое дъх или по-скоро изхлипа, а Предан я прегърна.

— Благодаря — каза ми тихо и се обърна към нея. — Всичко е свършено. Тя вече никога няма да те нарани.

За миг се запитах с безпокойство дали наистина е така. Но преди да успея да споделя съмненията си, отвън се чу радостен вик.

— Кораб! Два кораба! Единият е със знака на Глигана, а другият — на Мечката!

Благоприятните течения докараха корабите по-рано, отколкото очаквахме. И макар да се изненадахме от бързото им пристигане, екипажите бяха не по-малко смаяни от големината на групата, която ги очакваше на брега.

Надигна се врява като по време на битка. Всеки се надпреварваше да разкаже историята по свой начин на изумените новодошли. Най-гръмогласен и весел бе Аркон Кървавия меч, който ликуваше за победата на Нарвала. Срещата му с Ертре бе по-сдържана и официална, отколкото очаквах. Макар да бе баща на Елиания, той нямаше брак с майка й, нито бе заченал Коси. Затова се радваше на завръщането им като приятел, а не като баща и съпруг. Приличаше ми повече на удовлетворението на воин от триумфа на съюзник.

По-късно щях да науча, че нарческата е обещала на баща си голяма част от реколтата, търговски отстъпки и други блага. Земите на клана на Глигана били скалисти и стръмни, чудесни за отглеждане на свине, но не и за земеделие. Кървавия меч трябвало да се грижи за осем племенници от своя клан и победата на Нарвала определено му помагаше.

Но радостта и ликуването около мен и младия Пъргав правеше мъката ни само още по-голяма. Още по-лошото бе, че предишната нощ бях взел решение — толкова точно и вярно, че нищо не можеше да ме накара да се откажа. Така че докато хората отвън се радваха и надвикваха един друг, поговорих тихо с Пъргав — седяхме в полумрака на палатката до Бърич, който продължаваше да е в безсъзнание.

— Няма да дойда с вас. Ще можеш ли да се грижиш за баща си без мен?

— Ще мога ли… Какво искаш да кажеш? Как така няма да дойдеш с нас? Какво ще правиш?

— Ще остана тук. Трябва да се върна в ледника, Пъргав. Искам да намеря начин да вляза в двореца. Най-малкото искам да намеря тялото на приятеля си и да го изгоря. Винаги е мразил студа. Не би искал да бъде погребан завинаги в ледена гробница.

— И какво друго искаш да направиш? Премълчаваш нещо.

Поех дълбоко дъх, помислих да излъжа, но се отказах. Стига лъжи в този живот.

— Надявам се да намеря и тялото на Бледата жена. Надявам се да я намеря мъртва, да съм сигурен, че е умряла заради всичко, което ни направи. А ако я намеря жива, се надявам да я убия.

Такова просто и малко обещание си бях дал. Съмнявах се, че ще ми е лесно да го изпълня, но това бе единствената утеха, която можех да си предложа.

— Изглеждаш различен, когато говориш така — приглушено рече Пъргав. Наведе се към мен. — Очите ти стават… все едно вълчи.

Поклатих глава и се усмихнах. Или поне показах зъбите си.

— Не. Никой вълк няма да си губи времето с отмъщение, а аз искам тъкмо отмъщение. Най-обикновено и просто отмъщение. Когато хората изглеждат най-жестоки, онова, което виждаш, не е животинската им страна. А свирепост, която могат да проявят единствено човеците. Когато ме виждаш верен на семейството ми, виждаш вълка.

Той докосна обицата си и се намръщи.

— Искаш ли да остана с теб? Не бива да се изправяш сам срещу това. Нали видя, че не лъжа. Добър съм с лъка.