Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Докато той бъбреше, се опитах да помисля какво крие бъдещето за мен. Щяхме да се върнем в Бъкип и имах задачата да пренеса там библиотеката на Умението. Вече се ужасявах от мисълта колко пъти ще ми се наложи да минавам през Стълбовете. Но тази задача изглеждаше съвсем проста в сравнение с онова, което щеше да последва. Трябваше да се запозная с Копривка. И да разкрия на Моли, че съм жив. Заля ме такава вълна от копнеж, че почти останах без дъх. Като бе възстановил всичките ми спомени, Шутът бе върнал сърцето ми във времето до онзи момент, когато за пръв път научих, че съм я изгубил. Мъката и любовта ми към нея бях толкова пресни и силни, колкото и тогава. Ужасявах се от мисълта за първата ни среща и за всички обяснения, които трябваше да дам. Ужасявах се, че ще се изправя пред мъката й за изгубения съпруг, но знаех, че трябва. Бърич се бе грижил за дъщеря ми, когато бях „мъртъв“. Нима можех да не отговоря със същото за малките му синове? И все пак нямаше да е лесно. Нищо нямаше да е лесно. Но пък в същото време осъзнах, че го очаквам и вярвам, че след споделената мъка от смъртта на Бърич може в края на краищата да има и нещо друго. Почувствах се повърхностен и алчен при тази мисъл, но въпреки всичко нея си я имаше. Сякаш бяха минали години, откакто за последен път бях гледал напред и бях виждал надежди и възможности. Внезапно разбрах, че искам промяна и живот и че съм готов да приема опасностите и да се опитам отново да спечеля любовта на Моли.

Шишко разтърси рамото ми и викна радостно:

— Е? Искаш ли да отидем?

— Да — отговорих неочаквано за себе си и осъзнах, че се усмихвам и кимам на описанието му на пързалката.

Радостта му беше толкова голяма, че не можех да я стъпча, а и изведнъж се оказа, че всъщност нямам какво друго да правя. Шутът щеше да си почива, пък и явно се наслаждаваше на разговора си с Черния мъж. Така че се облякохме и излязохме навън. Смятах да се пусна един-два пъти с Шишко, колкото да не го разочаровам, но пързалката се оказа дълга и лъкатушеща като пързалка на видра — и също толкова примамваща. През последните няколко дни Шишко бе успял направо да я полира. Пуснахме се по корем, после отново, но този път върху наметалото ми, и крещяхме като деца, без да ни е грижа колко ще се измокрим и ще измръзнем.

Беше игра, чиста и непосредствена. Игра, за която не помня от кога не бях имал време. Игра, която подминавах като ненужна и смятах за прекъсване на всички прагматични задачи на подредения живот. Кога бях забравил как да се наслаждавам на подобни прости радости? Забравих самия себе си в играта и със стряскане се върнах в света, понеже чух някой да ме вика. Тъкмо бях стигнал края на пързалката и когато се обърнах към Шута, Шишко се тресна в мен отзад. Полетях и се прекатурих, без да ми стане нищо, а Шишко тупна върху мен. Разплетохме се криво-ляво и видяхме, че Шутът ни гледа развеселен и с любов, от която ми се сви сърцето. Но в очите му се четеше и съжаление и печал.

— Трябва да опиташ — казах му, донякъде смутен, че съм хванат да лудувам като момче на първия сняг за годината. Станах и помогнах на Шишко да се изправи. Той се хилеше.

— Гърбът ми — тихо рече Шутът и аз кимнах, внезапно усмирен.

Знаех, че не е само заради наскоро излекувания гръб и останалите болежки и незаздравели напълно рани. Душата му бе покрита с белези и скована повече от тялото му. Запитах се колко ли време ще мине, докато отново възвърне гъвкавостта си.

— Ще се оправиш — уверих и двама ни, докато се изкачвах към него. Искаше ми се да бях по-уверен.

— Прилкоп сготви — каза той. — Дойдох да ви кажа, че храната ни чака. Викахме ви от вратата, но не ни чухте. — Помълча. — Слизането изглеждаше лесно. Но не беше. Сега не ми се мисли, че трябва да се изкачвам отново.

— Стръмно е — съгласих се и тръгнахме нагоре. Щом чу за храна, Шишко ни задмина в тръс. — Прилкоп?

— Така се казва Черният мъж. — Шутът вървеше до мен към стръмната пътека в скалата. Едва си поемаше дъх. — Трябваше му известно време, за да си го спомни. От много време не е говорил с никого, а от още повече — на родния си език.

— Май ви хареса и на двамата — отбелязах с надеждата, че не проявявам ревност.

— Да — съгласи се той. Почти се усмихна. — Толкова отдавна не е бил у дома, че когато му разказах за детството си, остана в почуда колко много неща са се променили. И двамата се чудим какво ли е сега там.

— Е, мисля, че вече може да се върне у дома, ако иска. Искам да кажа, тук вече не го задържа нищо. Нали?